Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.

Бе облачно, но не едва ли щеше да завали. Бе неделя и Симеон посети приятеля си Атанас.

Двамата седнаха на пейката в овощната градина и започнаха да разсъждават върху последните събития, които будеха безпокойство.

– В света се случват неща, които много ме притесняват, – загрижено сподели Атанас.

– Същевременно трябва да сме наясно със тях и да не се безпокоим за тях. Просто трябва да ги приемем такива, каквито са, без да се ядосваме.

– Може би си прав, – въздъхна Атанас. – Нужно е да изпитваме доволство и радост от живота, който Бог ни е обезпечил чрез смъртта и възкресението на Своя Син Исус Христос.

– Въпреки тревожните неща, които стават около нас, трябва да си казваме: „Това е денят, който Господ е сътворил. Ще се радвам и ще се веселя в него“, – заяви твърдо Симеон.

– Като християни трябва по-често да се усмихваме, – наблегна Атанас.

– Склони сме да гледаме много строго на нещата, – отбеляза Симеон.

– Нагърбваме се с толкова много товари, за да добием съвършенство, като увеличаваме молитвата си, научаваме наизуст стихове от Библията, включваме се в различни служения и акции.

– Мисля, че в това няма нищо лошо, – поклати глава Симеон, – но ако можехме да се радваме въпреки обстоятелствата, бихме осъзнали, че малко повече смях би облекчил товара ни.

– Да, но в света няма много неща, които биха ни карали да се усмихваме, по-лесно е да намериш нещо макар и дребно, за което да се притесняваш.

– Но нали радостта в Господа е нашата сила, – размаха възторжено ръце Симеон.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха един на друг, а след това преминаха в буен и неудържим смях.

Григорий получи в храма покана да освети някакъв апартамент. Той веднага се обади на посочения телефон. Отговори му жена, с която се уговориха кога да отиде.

На уреченото време Григорий отиде до блока, посочен на адреса и звънна на домофона. Представи се и се насочи към апартамента.

Стори му се, че жената, която го посрещна, бе доста объркана, но въпреки всичко той я чу да казва:

– Радвам се, че дойдохте.

Григорий извърши това, което се полагаше за освещаването на апартамента. Направи му впечатление, че жената стана по-спокойна. Не разбираше какво става, за това реши да поговори с нея.

– Някакъв проблем ли имате? – попита Григорий.

– Да. И то доста сериозен, – потвърди жената. – Беше ми толкова тежко на душата, че преди да дойдете бях решила да сложа край на живота си ….

Григорий я погледна смаяно.

– Бях решила вече да направя отчаяната крачка, когато чух сигнал от домофона, – продължи жената, – Изненадах се, когато се представихте за свещеник и заявихте, че ще се качите в апартамента ми. Помислих си, че някой близък се е пошегувал с мен. А по-късно, когато ви видях на прага, си помислих, че приятели, които знаеха положението ми, са решили да ми помогнат, като са ви изпратили у дома.

Григорий извади бележника си, там бе записан адреса, на който трябваше да дойде.

– Сбъркал ли съм? – попита свещеникът. – Това вашият адрес ли е?

– Да, – каза жената.

Григорий позвъни на посоченият телефонен номер на бележката.

– Вие ли сте, поръчали освещаването на апартамента си?

– Да – отсреща отговори женски глас – и ви чакам.

Той веднага прочете адреса посочен на бележката, за да свери данните, които имаше. Отсреща женският глас веднага реагира:

– Улицата е същата, блока е този, но номерът на апартамента е сгрешен.

– Добре, – засмя се Григорий, – след малко ще дойда при вас.

След това се обърна към тази, при която случайно бе попаднал:

– Моля да ме извините, станала е грешка.

– О, – усмихна се тя, – само Бог ви е изпратил, за да не направя глупостта, която бях намислила.

От този момент тази жена бе напълно уверена, че Господ не я е изоставил и ще се погрижи за нейните проблеми.

Утро. Виктор отвори очи и огледа безизразно ергенския си апартамент. Стана, приготви си кафе и докато го пиеше отбеляза:

– Животът ми е пълен провал.

Въздъхна дълбоко и потегли към работното си място. Автобусът бе претъпкан, а мислите му се влачеха едва едва:

„Сега ще имам работа с колегите си, а с тях честно казано никак не се разбирам. Постоянно ми лазят по нервите. А после какво следва в програмата? Връщане след работа в къщи. Претопляне на нещо купено от супермаркета, някакъв тъп филм и отново в леглото. Да, едно и също всеки ден“.

Виктор слезе на спирката, но не знайно по каква причина тръгна в посока обратна на офиса, в който работеше. Накъде отиваше и той сам не знаеше, а главата му тежеше като камък.

– Не, не мога да живея повече така.

Внезапно спря и разбра, че се намира на непознато място, на непозната улица близо до някакъв магазин. Погледна часовника си, но не се притесни много, а само тихо промърмори:

– И без това съм закъснял, не е лошо да видя какво има в този магазин.

За тезгяха го посрещна възрастна жена. Странно, рафтовете бяха празни. Виктор се смути, но нещо от вътре го караше да открие какво бе необичайното в този магазин.

– Добър ден, – поздрави учтиво той. – Вашият магазин изглежда някак …. интересен, не съм виждал такъв до сега. Какво продавате?

Жената се усмихна:

– Нямам представа. Всеки идва тук и си взема нещо, от което наистина има нужда.

– Това някакво разиграване ли е? – попита изненадан Виктор.

Жената само повдигна рамене и отново се усмихна.

– Животът ми е скучен и еднообразен. Имам нужда от радост, мир, любов, …. премерете ми един килограм от тези съставки.

Жената кимна загадъчно, а след това му подаде една платнена торба.

Изведнъж Виктор се събуди. Разбра, че се е успал и трябва със всички сили да тича към работата си.

Но …. в ръката си усети нещо. Това бе платнена торба.

Той бързо я отвори. В нея лежеше книга с тъмна кожена подвързия. На първата корица се виждаше кръст, а под него с големи букви пишеше: „Библия“.

И Виктор разбра, че това, от Което бе бягал цял живот го намери …..

Слънцето се усмихваше приветливо на небосклона. Топлината му радваше всичко живо. Птиците весело пееха, а треви и цветя надигаха глави, търсейки жадно лъчите му.

Младен седеше до дядо си на припек в двора. Той бе неуморен в задаването на въпроси и сега не оставяше дядо си намира.

– Дядо, кога човек научава най-много за Бога? Навярно когато му е хубаво, весело и спокойно?

– Не, – засмя се старецът, – много се заблуждаваш, ако смяташ, че такова време е най-подходящо за това.

– Тогава кога? – Любопитното носле на малчугана щръкна нагоре.

– Когато ти е най-трудно, връхлитат те неприятни изненади, а силите ти са на предела, – въздъхна тежко дядото. – Всяка беда в този свят, независимо дали това е нечия смърт, заболяване или тежка загуба, ще пробуди у човека нещо, което той не е подозирал, че го има.

Младен смръщи вежди като възрастен, докоснат от голяма мъка и печал.

– Ако си седим на спокойствие, – засмя се старецът, – изобщо няма да съзрем в „тъмнината“ скритите съкровища, които са предназначени за нас.

– Да, но това ще наруши мира ни, – вметна набързо Младен.

– В присъствието на Бога, всеки от нас усеща мръсотията и нечистотата, забързаността на обърканото ежедневие, интереса към материалното облагодетелстване, което не може да не го изкара от привидното му равновесие.

– Тогава мирът не е добър, – констатира Младен.

– Зависи, – наклони леко глава на една страна старецът. – Когато в света кажат: „Мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапно погубление“, а Господ на Мира ни „дава мир всякога и всякак“, защото само „Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ни и мислите ви в Христа Исуса“.