Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.

Светла и Сашо си имаха две момчета. Едното бе на пет години, а другото на седем. По-малкият се казваше Петър, а по-големия Станислав, уж на името на дядо си Станьо.

Макар, че бяха още малки, малчуганите сервираха на родителите си доста неприятни изненади.

Днес четиримата отидоха в универсалният магазин. Петър започна да капризничи и да настоява:

– Искам бонбони …. Виж тези какви са хубави…..Купете ми бонбони …..ааааааа

На Сашо му писна от крясъците на малкия и строго каза:

– Ако не престанеш, ще се върна в миналото и ще взема бонбоните, които вчера ти дадох.

Петър се стресна, а Станислав започна да се смее:

– И как ще го направиш това?

Временно Сашо изпадна в паника:

„Какво изтърсих, – мислите препускаха в главата му, като побеснели животни в зоопарк. – Ами сега какво ще правя?“

Изведнъж му хрумна доста добра идея. Сашо затвори очи и млъкна за известно време.

Обстановката бе напрегната. Двете момчета, макар и с различни чувства, очакваха да видят как баща им ще откликне на предизвикателството на по-големия.

Петър гледаше смутено, а Станислав само се усмихваше и си мислеше:

„Хванах ли те? Твоите лъжи край нямат. Но вече не съм малък и не можеш да ме баламосваш“.

Внезапно Сашо отвори очи и попита Петър:

– Помниш ли шоколадовия бонбон, който изяде вчера?

– Какво? – Петър разтревожен и объркан започна да премигва. – Вчера не съм ял шоколадов бонбон.

– Ето това е, синко, точно това исках да ти покажа ….

Петър се усмихна приветливо и каза:

– Добре, татко, ще бъда послушен. Само не ми отнемай повече от миналите бонбони, искам да запазя спомен от вкуса им.

Станислав стоеше като зашеметен. Той бе смаян и изплашен, а Светла едва прикриваше усмивката си. Тя искаше „урокът“ да си изпълни ролята.

Степан много се учудваше на това, което правеше Крум. Спираше всеки и му говореше за това, какво Исус е направил за нас хората.

– Вярно е, че като християни трябва да правим това, – мърмореше под носа си Степан, – но той прекалява. Не вижда ли реакцията на хората. Някои дори му се присмиват, а един бабанка насмалко да го ступа.

Степан бе говорел с много по-стари вярващи от църквата и бе споделял опасенията си за действията на Крум, но те го изслушваха, усмихваха се и добавяха:

– Да даде Бог на всеки да имаше неговата ревност. Ако бяха всички като него, нямаше да има на земята човек, който да не е познал Господа.

И все пак Степан не можеше да се помири с това:

– Боже, – говореше си той, – каква ти ревност! Те изобщо не му обръщат внимание и не искат да го слушат. Е, вярно е! Някой откликват, но колко са в сравнение на тези, на които е говорел?!

Степан също разказваше на хората за Христос, но някак си ги избираше.

– На този няма смисъл да му говоря, той едва ли ще ме чуе, – разсъждаваше тихо на глас той. – Виж тази леля може и да чуе нещо…

Самият Степан признаваше пред себе си, че макар и да подбираше хората, понякога и той удряше на камък.

Един ден Крум и Степан вървяха по главната улица. Крум се насочи към един мъж, който не вдъхваше никакво доверие у Степан.

Крум поговори с мъжа. Степан не чу целият им разговор, но видя, че човекът макар и уклончиво се съгласи да посети църквата.

– Какво му говориш толкова? – наежи се Степан. – Не го ли виждаш какъв негодник е? Той е такъв голям грешник!

Крум се засмя:

– Именно за това говорих с него, защото рискувам да не го видя горе на Небето.

В последно време Даря и Тони имаха големи трудности да бъдат родители. Дали защото дъщерите им влизаха в онази опасна възраст, когато децата се чувстват независими и дават отпор на родителите си?! Не знам, но проблемите във взаимоотношенията им с подрастващото поколение бяха налице.

Те нямаха повече сили за пререкания, спорове и недоизказани мисли. Бяха напълно изтощени.

Една вечер Даря предложи на съпруга си:

– Хайде да помолим Бог да ни направи такива родители, каквито трябва да бъдем.

Тони веднага се съгласи и двамата застанаха на колене.

– Господи, – започна Даря, – имаме проблем с децата, когато излизаме от къщи и ги водим на училище. Всички се разстройваме, а дъщерите ни редовно се разплакват. Научи ни как да постъпваме с тях. Искаме да бъдем такива родители, каквито Ти желаеш да бъдем…..

След молитвата на Даря и дойде чудесна идея и тя реши да я изпробва.

Сутринта в кутиите за храна на децата тя сложи по две шоколадови сърца.

Когато Нина понечи да се разплаче и прояви своя инат да излезе от колата, Даря се наведе над ухото ѝ и тихо прошепна:

– Двете шоколадови сърца, които намери в кутията си за храна не те ли подсещат за нещо?

Нина неочаквано се усмихна и дяволито погледна майка си, а сестра ѝ, която бе чула какво каза майка ѝ бързо отговори:

– Ти и татко много ни обичате. И каквото и да направим, това няма да промени чувствата ви към нас.

Постепенно нещата се промениха и двете момичета престанаха да плачат и капризничат.

Навярно си оплескал не едно и две неща, а вероятно са те предавали не веднъж, но знам едно, че твоят Баща те обича и нищо не може да промени любовта Му.

Стоян се прибра и забеляза, че жена му е нещо разстроена. Приближи внимателно към нея и я попита:

– Диди, добре ли си?

Тъй като не последва отговор, той продължи по-настойчиво:

– Какво е станало? Изглеждаш ми много отчаяна.

Но Диана наведе глава и нищо не каза.

„Милият, колко добре ме познава, – помисли си тя. – Не е нужно нищо да му казвам, но по лицето ми той прочита всичко. Не знае какво е станало, но не му е безразлично как се чувствам“.

След като децата си легнаха и двамата останаха сами, Стоян погледна жена си. В погледът му се четяха хиляди въпроси. Той не искаше нещата да останат неразрешени.

– Виждам, че те притеснява нещо, – тихо с много нежност промълви Стоян. – Какво мога да направя, за да се освободиш от това подтиснато състояние?

Дълго двамата се гледаха и мълчаха.

След това Стоян зададе точните въпроси, които помогнаха на Диана да разтовари натежалото си от проблеми сърце. Всичко, което се бе насъбрало в нея през последните няколко месеца, излезе спонтанно, но и реакцията на съпруга ѝ бе повече от добра.

Той я придърпа към себе си, задържа главата ѝ на гърдите си, обви ръце около нея и с много любов каза:

– Ти си много ценна и важна за мен. Сърцето ти е нежно и много чувствително, за това не бива да носи само толкова тежки товари.

Диди се разплака на гърдите му. Той я галеше по косата и шепнеше:

– Ти означаваш много за мен и аз няма да те оставя ….

Понякога животът ни изглежда убийствен, доста неща ни идват малко в повече. Дори и най-хубавото време от живота ни може да ни хване напълно неподготвени.

Чакащи в тъмните и сухи сезони, забравяме кои сме и на Кого принадлежим.

Важното е, че има някой, Който никога няма да се промени. И това е Исус, сигурната скала, на която можете да се опрете независимо от обстоятелствата.

Това звучи успокояващо и ни изпълва с надежда.