Васил Петров дълго се залежа. Болестта му се оказа по-тежка, от колкото се очакваше. Май дните му вече бяха преброени.

Жена му изпълнена със страх за здравето на мъжа си, често си намираше повод и влизаше в стаята да провери дали изобщо диша.

Тя постоянно сновеше из цялата къща и не можеше да се спре.

Накрая реши:

– Ще ида до нашият лекар. Така повече не може, ще ми се пръсне сърцето.

Мария за двадесет минути се дотътри до лечебницата и припряно заудря по вратата.

– Какво става? – недоволен глас изръмжа отвътре.

Мария плахо бутна вратата и влезе с наведена глава.

– Докторе, ела да видиш Васил …

– К’во му е? – смръщи вежди докторът.

– Все така лежи, но се страхувам, че бере вече душа …

– Добре, – махна с ръка лекарят, – ще дойда да го видя.

След като Мария си тръгна докторът изпъшка:

– Стари хора, какво да ги правиш? Страхуват се, треперят! Един ден повече или два по-малко няма никакво значение. Те са си изживели живота, но още им се живее.

След това той удари масата пред себе си с ръка и излезе.

На портата Мария го посрещна още по-объркана. Докторът имаше чувството, че от притеснение тънките ѝ крачета ще се пречупят и тя ще се свлече пред него, но слава Богу размина се.

Повече от половин час лекарят почукваше и се вслушаше в пациента. Напипа пулса и поклати глава. Притисна ухо към гърдите му. Обърна го по корем, после настрани, а след това и по гръб.

Повдигна му крака, отвори очи му. Погледна в устата му и накрая произнесе уверено и категорично:

– Бабо Маро, трябва да ти съобщя нещо много печално. Съпругът ти е мъртъв от два дни.

Васил ужасен повдигна глава и уплашено изстена:

– Не, любима моя, аз все още съм жив.

Мария пристъпи енергично към болния, удари го с юмрук по челото и гневно изкрещя:

– Млъкни! Докторът по-добре знае, дали си жив или мъртъв!

Те стояха един срещу друг и се гледаха. Страхът гледаше нахално и се усмихваше враждебно, а Вярата му противостоеше със спокойствие и сигурност.

– Ха-ха-ха, …. ха-ха, …. – гласът на Страхът кънтеше жестоко и разтърсващо. – Хората смятат, че могат да ми се противопоставят с надеждата, смелостта и силата си.

– Но много от тях не знаят, че ти се страхуваш само от мен – Вярата.

– Аз действам парализиращо, – изкриви устни предизвикателно Страхът. – Потушавам мира и атакувам основата му, именно теб, Вяра. Когато съм налице, спокойствието у хората излиза през прозореца.

– Мнозина знаят, че твоят корен е съмнението, – спокойно каза вярата.

– Да аз внасям колебание и недоверие в Бога, – изпъчи се гордо Страхът. – Нека човеците смятат, че Господ няма да изпрати помощ и че не е способен да се справи с кризата.

– Да, но Бог е тук и Той ще снабди всяка тяхна нужда от Своето богатство в слава, – възторжено възкликна Вярата. – За Него всичко е възможно.

– Но аз ще заплашвам не само с думи, но и с дела, – крещеше Страхът.

– Бог ще даде мъдрост на хората и те няма да се травматизират от теб. Дори и да се изпълнят заканите ти, Господ ще помогне на людете да се справят с предизвикателствата.

Страхът съскаше и удряше всичко край себе си.

– Когато човеците намерят подкрепа в Божите обещания, те непременно ще победят, – продължи въодушевено вярата. – Твоите напасти, болести и вируси не ще поставят хората в безизходица, защото те ще имат мен – Вярата като силно и мощно оръжие.

– На какво разчиташ? Нима твоите жалки хора ще се фокусират на това, което може да стане реалност? – със стиснати зъби и гнява произнесе Страхът.

– Не, те ще уповават на това, Което е истинско. Истината за Бог и Неговата любов, увереността, че Той се грижи за всеки, оставил се в ръце Му и очакването, че Той ще снабди потребностите на людете си, ще донесе онзи непознат мир в сърцата на хората, който ще им помогне да преминат през всичко.

Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Петър и Мими отново се сдърпаха. Той бе склонен нещата да отминат, но не и тя.

След всяко разногласие Мими продължаваше да му натяква отново и отново, това, което се бе случило преди.

– О, нека да забравим това, – казваше раздразнено Петър.

А Мими още по настървено му отговаряше:

– Да забравим, как ли пък не! А после да продължиш да правиш нещата по същия начин.

– Нали вече сме изяснили този проблем, – безпомощно повдигаше ръце Петър. – Защо продължаваш да го правиш на въпрос.

– Знам, че и ти като останалите мъже си склонен нещата просто да отминат, но не и аз – Мими изкрещя възмутена.

– Ти знаеш ли изобщо какво означава думата „прощавам“? – попита привидно спокоен Петър.

– Да си премълча и да се направя, че не забелязвам, – с ирония подчерта Мими.

– Не, – поклати глава Петър, – да простя означава да се откажеш от негодуванието си срещу някого, да го забравиш, да не го споменаваш вече.

– Да, да, …. – гневът клокочеше в гласа на Мими.

– Не разбираш ли, че ако не можеш да простиш, това е все едно да пиеш отрова, а да чакаш другия да умре, – кротко каза Петър.

Мими вдигна ръце и напусна полесражението.

Имаше сив косъм и малко накуцваше. Викаха му Марко. Добродушно и послушно магаре бе. Не проявяваше упорство и безропотно носеше всичко, с което го натовареха.

Един ден леля Дина със сина си го претрупаха със кофи и тенекиени кутии и тримата се отправиха към мандрата.

Пътя макар и черен бе добър, но стигнаха стръмната пътека, по която човек трудно се изкачваше. Хората се запъхтяваха, за това бавно пъплеха по нея.

Беше вече обяд, когато се заоблачи. Стъмни се и загърмя. Заваля силен дъжд. Бе страхотна буря, нищо не се виждаше. Жената и синът се държаха за самара на магарето.

Тримата едва вървяха. Леля Дина от време на време подвикваше на сина си:

– Не бой се, само се дръж здраво.

Изведнъж магарето спря. Колкото и да го дърпаха, то не помръдваше.

Леля Дина се ядоса и му обеща:

– Само да се размине тази пущина и такъв бой ще ти дръпна, та да знаеш друг път да не се инатиш така.

Тримата доста време стояха под ударите на безмилостния вятър. Бяха целите мокри от пороя.

Накрая бурята утихна, дъждът спря и просветля.

Изведнъж леля Дина прехапа устни и извика:

– Марко, ти си ни спасил от гибел, а аз бях готова да те натупам.

Тъй като пътеката свършваше, магарето бе спряло накрая ѝ. Следваше дълбока пропаст.