Здравей!

Как си?

Бих искал да си поговоря с теб, но ти нямаш достатъчно време за мен, за това ти пиша.

Вчера бях при теб и чаках кога ще се събудиш, за да ти дам увереност в нещата, които ще вършиш днес, така че този ден да бъде щастлив за теб.

Но ти се обърна към стената и измърмори:

– Още няколко минути само …..

Аз зачаках , не бързах.

След това ти стана уми се и се облече. Когато поглъщаше закуската видях задоволство в очите ти, тя бе от Мен.

Погледа ти бе отчаян и Аз разбрах, че не всичко с теб е наред.

Опитах се да те утеша, но увлечен в суматохата на деня, ти не Ми обърна внимание, не пожела да разговаряш с Мен.

На обяд забелязах тежката ти въздишка. Очаквах да кажеш нещо, да споделиш, за да ти помогна да решиш проблема си, но някаква мисъл те отнесе нанякъде. И ти остана глух и ням.

Когато получи скръбната вест и сълзите ти рукнаха неудържимо по лицето ти, исках да ти ги изтрия, но ти не ми позволи.

За да те отвлека от горчивите мисли със слънце те огрях изобилно. Дъга прокарах по небето и птиците запяха за теб, но ти не Ме заговори.

Вечерта се прибра. Хапна набързо и веднага включи телевизора.

Новините, програмите и филма те отнесоха далеч от Мен.

Преваляше нощта, но ти не откъсваш поглед от големия екран.

Преуморен разтърка очи и си легна.

За миг някаква мисъл за Мен пробяга в глава ти, но сънят те завладя моментално.

Аз пак ще дойда сутринта, за да благословя деня ти.

Всичко това ти написах, не за да те упреквам или да ти причиня болка. Исках само да ти помогна в работата и да ти дам съвети, за да усетиш и осъзнаеш любов Ми към теб.

Аз Съм непрекъснато до теб. Разбери, с Мен ще ти бъде много по-леко.

С любов: Твой Спасител Исус Христос.

Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.

Неделя. В ранната утрин всичко бе обгърнато от мастилен мрак. Бе малко преди зазоряване.

Войниците стояха пред гроба на Исус. Те не трябваше да заспиват, защото това се наказваше със смърт.

Бяха нащрек. От това зависеше живота им.

Внезапно земята се разтърси. Двамата стражи и да бяха малко се разсеяли, сега трепнаха.

Тъмнината се разкъса от ярка светлина. Тя придоби формата на ангел. Белите му дрехите искряха в мрака.

Ангелът се приближи до камъка, които блокираше входа на гробницата. Отмести го и седна на него.

Зейналият отвор, оформил се след премахването на камъка, разкри, че в гробницата нещо отсъстваше.

Тя бе празна.

Исус Христос възкръсна.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

В този ден никой не знаеше какво щеше да последва. Людете нямаха престава, че с днешното разпятие щяха да намерят спасение.

Исус изтощен от жестоките удари в безсънната нощ, едва вървеше. Затова заставиха Симон киринееца да носи кръста Му.

Само Той знаеше какво щеше да стане след час. Запознат бе отдавна съдбата си, но бе твърдо решен да стане врата на спасението.

Беше само на 33. Стана за хората хляб, вода и светлина, но …..

Бе подготвен за този ден, когато щеше да бъде предаден.

Времето бе изтекло.

Той чуваше крясъците им:

– Разпни го.

Бе осъден, бит и оплют от свирепата тълпа, а беше вестител на любовта.

Сатана бе изпълнил сърцата има с ярост и бързаше да отнеме всичко, което Исус бе вложил в тях.

Въпреки страха и съмненията им Христос пак ги обичаше.

За това, когато Го разпнаха, каза:

– Отче, прости им, защото не знаят какво правят…..

Устните му бяха пресъхнали, но Исус знаеше, че всичко вече е свършено, за това каза:

– Жаден съм.

Натъкнаха на исопова тръст една гъба натопена в оцет, и я поднесоха до устата Му.

Исус прие оцета и рече:

– Свърши се.

Наведе глава и предаде Дух Си Богу.

Врагът ограби човека, но Исус чрез смъртта си на кръста му даде втори шанс.

Така Христос и днес ни помага, да започне всичко начисто.