Марк бе на средна възраст и като добър християнин, той редовно четеше Библията си.

Тази сутрин съпругата му надникна през рамото му и изрази загрижеността си:

– Марк, много непристойни материали четеш.

– Какво говориш, Диди? – възрази Марк. – Чета „Песен на песните“, за да изуча духовните метафори в нея.

– Знам аз за какво я четеш? – размаха ръце Диди.

– Скъпа, чета го само за доктрината. Прескачам всички неща за… ами… ъъ… нали знаеш.

– А защо си подчертал пасаж, сравняващ любовта на автора „с кобила сред колесниците на царя“ …….

Когато Марк бе притиснат, той започна да уверява съпругата си:

– Просто изучавам любовта, която Бог проявява към децата на Израел и определено не разглежда нито един от…хм… непристойните пасажи.

През вековете множество тинейджъри са откривали в „Песен на песните“ много от нещата, които не са знаели. Например, че Библията съдържа израз за мъже, които прескачат по хълмовете като газели или пък „най-отбраните плодове“ на жените.

Тази книга в Писанието е много отдавна спорна. Мнозина поставят под съмнение нейната духовна достоверност, докато други твърдят:

– Ние я разглеждаме, за да си напишем статиите.

Диди продължаваше да натяква на мъжа си:

– Кого заблуждаваш?! Мигар не те знам ….

– Рядко чета „Песен на песните“, – взе да се оправдава Марк. – Надзърнах в нея само този път, за да видя дали има някакви добри евангелски аналогии, които съм пропуснал при предишните разглеждания. Не съм гадняр. Какво? … Не съм.

Диди попита съпруга си:

– Би ли настроил съдържанието в Библията, така че да се ограничи изкушението по време на бъдещи ти сесии за изучаване?

Марк се почеса по глава, а след това бавно отговори:

– Ще си помисля за това, но определено нямам проблем. Мога всякога да спра да чета „Песен на песните“, когато пожелая.

Настъпи, поне за сега, примирие.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Селото на Георги се намираше близо до река. Хората там използваха малките си дървени саморъчно направени лодки, за да посещават други селища по течението по-надолу.

Предприемчивият Нено си бе направил кръчма на брега близо до водата. Там често идваха пиячите от околните села. Един от тях бе и Георги.

Днес бе продал стоките си надолу по реката и сега отиде при Нено да похарчи спечеленото за алкохол. Напи се, залитайки се качи в лодката си и се отправи към селото си.

Алкохолът толкова бе замаял главата му, че той не можеше да гребе и течението го отнесе.

Много пияни падаха в реката, но той остана в лодката.

Когато Георги се събуди, той се бе вцепенил от студ. Трудно раздвижи ръцете си, а след това загреба към дома.

Всички в къщи го бяха отписали, но той се върна.

По това време в селото им бе дошъл млад човек. Когато този младеж чу патилата на Георги му каза:

– Това е Божията любов проявена към теб. Христос пое греховете ни и умря на кръста вместо нас. На третия ден възкръсна …..

И младият човек му разказа подробно за спасителния план На Бога.

Георги го слушаше със зяпнала уста. Накрая каза:

– Толкова много съм пропилял от живота си бе да чуя това ….

Георги с целия си дом отвори сърцето си за Исус и отдаде живота си на Бога.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

През последните десет години семейство Найдарови посещаваше редовно църква, но синът им получи покана да играе баскетбол, като сериозен играч, чието растене предстоеше, след което разбира се, се очакваше да стигне до националния отбор.

Бащата бе силно развълнуван:

– Това е голяма работа, треньорът го хареса и му възлага големи надежди.

Да, но Дечко имаше всяка вечер тренировка и доста турнири, в които трябваше да участва и то не само през лятото.

– А ходенето на църква? – попита разтревожена майката.

– Знам, че обича да ходи там с приятели, но това може да му попречи в развитието като баскетболист, – възрази бащата.

За турнирите, особено за тези извън страната, се наложи семейство Найдарови да изтеглят голям заем.

– Рисковано е, особено сега, когато се губят работни места, – с нежелание констатира бащата, – но си заслужава. Трябва да се откажем от ходения насам натам и срещи с приятели …., но когато Дечко стане професионален играч ….

Мъжът вдигна глава и се пренесе в едно бленувано бъдеще, виждайки сина си движещ се от победа към победа.

Какво ще стане със сина не знам, но амбициозният баща настояваше момчето да напусне училище, за да се съсредоточи само върху баскетбола.