Мира и Петьо бяха яхнали велосипедите си. Те решиха да минат през квартал, където къщите струваха стотици хиляди лева.

Там видяха различни хора. Такива, които разхождаха кучетата си. Други като тях бяха на велосипеди. А трети се грижеха за поддържане на градинките.

Бяха смесица от хора.

– Колко сме различни! – възкликна Мира.

– Дали си беден или богат, известен или един от навалицата няма значение, – усмихна се Петьо. – Бог е създал всеки от нас.

– Независимо от различията, ние всички сме творение на Божията ръка, – уточни Мира.

– Но има и още нещо, – отбеляза Петьо. – Да бъдем равни пред Бог означава, че независимо от нашето икономическо, социално или етническо положение, ние всички съгрешаваме и не заслужаваме Божията слава.

– Е да, – съгласи се Мира, – непокорни и виновни сме пред Него, за това имаме нужда от Исус.

Петьо се засмя:

– Често разделяме хората на групи по различни причини, но в действителност всички ние сме грешници, нуждаещи се от Спасител.

– Не можем да се оправдаем сами пред Бога, това може да направи само Неговата благодат.

Двамата въртяха педалите и замълчаха. Всеки се замисли върху това, което говореха преди малко.

Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.

Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.