Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.

Пасторът на местната църква Теодор Павлов разговаряше с архитект Стилян Петров.

Двамата уточняваха външния вид на бъдещата църква, която щеше да бъде построена в техния град.

– Мисля, че би било добре, – протегна ръка напред Теодор и описа полукръг, – външния вид на сградата да прилича на търговски център от 90-те.

– Защо точно търговски център? – смръщи вежди архитектът.

– Искам, когато хората приближават църквата ни, веднага да си помислят: „Дали тук ще мога да открия нещо, което толкова дълго търся?“

– Но тези сгради по външен вид са доста скучни, – възрази Стилян.

– В скучния вид на консуматорството се отразява икономическата мощ на страната, а в него може да се намери нещо красиво и вечно. Това ще накара нашата целева аудитория да се почувства в свои води, – важно заяви Теодор.

Плановете на архитекта, предложени по желанието на пастира, включваха голяма стоманена сграда, покрита с неясно кафява изкуствена мазилка, с големи стъклени входове от всички страни в съответствие с най-добрите търговски заведения от миналото.

– Смятате ли, че това ще повлияе на хората, които не познават Бога? – попита, съмнявайки се в начинанието, Петров.

– Подтискащия дизайн ще предизвиква очакване за получаване на дребни сувенири, дрехи последна мода, видеоигри, …. всичко, което може да предложи един търговски център, а гостоприемната църковна среда ще ги предразположи да чуят Евангелието. Ще ги изобличи за греховете им и ….

Дойде един от дяконите и тъжно съобщи:

– Поради бюджетни ограничение, можем да построим само голяма стоманена кутия със страхотно лого отпред.

– Жалко, – въздъхна огорчено Теодор, – провалят ми се най-прекрасните планове.

Бащата гледаше гневно сина си Асен:

– Ти си повече от статистическа случайност, брак на наследствеността и обществото. Благодарение на Бога ти си изваян от нищо в нещо. Разбери, Той те е направил уникален.

– Светското мислене като цяло не приема това, – смънка под носа си Асен.

– Е да, – съгласи се бащата. – Обществото заявява, че можеш да правиш всичко, което пожелаеш? Но можеш ли в действителност?

– Не всичко, – въздъхна тежко Асен.

– Бог никога не произвежда предварително или масово хора. Той прави всичко ново. Така че и ти чрез Него можеш да направиш нещо, което никой друг не може да направи и то по различен начин от другите.

– Така е, но …

– За това внимателно разбери кой си, проучи работата, която ти е поверена и тогава се потопи в нея.

Асен вдигна само рамене, а баща му продължи:

– Когато успяваш в работата си и я вършиш по-добре от останалите, Бог се усмихва. А има ли нещо по-хубаво от това?

Стефан се разболя. Вдигна висока температура. Веднага го приеха в болницата.

На следващия ден състоянието му се подобри, но не бе достатъчно, за да го изпишат.

Съпругата му Марта се изправи пред труден избор:

– Какво да направя? – питаше се тя. – Да остана със съпруга си в болницата или да замина на конференцията, където трябва да представя важен проект? Та това е дело на голям екип. Нима мога да ги проваля?

Стефан виждайки, че тя се измъчва, ѝ каза:

– Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Заминавай!

Това още повече разкъса сърцето ѝ между него и работата ѝ.

Марта се нуждаеше от Божията помощ, защото бе застанала на кръстопът. Изборът, пред който стоеше, бе много тежък за нея.

– Господи, съпругът ми има нужда от мен, работата ми не търпи отлагане. Как да постъпя?

Телефона звънна. Обаждаше се прекият ѝ ръководител:

– Разбрах за затруднението ти. По-добре остани при мъжа си. Ние ще се оправим някак си. Не се тревожи. Всичко ще се нареди. Гледай само той да оздравее.

Марта въздъхна дълбоко и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Когато застанем на кръстопът и не знаем как да постъпим, нека се обърнем първо Бога.