Ангелина очакваше скъп гост. Щеше да я посети баща ѝ.

За това тя веднага се залови да почиства и оправя дома си. Купи свежи цветя, които разположи по стаите, за да изглеждат по-красиви.

– Исках домът ми да изглежда привлекателен, удобен и приятен за очите му, – влизаше от стая в стая тя, като оправяше по нещо.

Изведнъж я осени чудесна мисъл. Ангелина се усмихна и си каза:

– Ако се чувствам така за краткото посещение на моя земен баща, колко повече грижи би трябвало да полагам за дома си всеки ден, след като моят небесен Баща живее тук.

Тя въздъхна и продължи:

– Не умея много добре да подреждам, но съм мотивирана, че моята къща е и Негов дом. За това се старая да е чист и уютен. Няма нова електроника или подобни придобивки, но бих искала да е приятен за очите Му. Разбира се всичко това е съобразено с времето, с което разполагам и колкото ми позволява бюджета.

Тя плесна с ръце и се завъртя на място.

– Искам всеки, който прекрачи прага на моя дом, да разбере веднага, че тук живее Бог. Надявам се, Неговото присъствие да е очевидно от красотата в стаите и вътрешната атмосфера на топлина и любов.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.