Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Времето бе горещо, но Добрин и Наско решиха да покарат велосипедите си.

– Нищо, че е толкова топло, – каза Наско, – на колелото не се усеща.

– Давай да направим обиколка на съседните селища, – предложи Добрин.

– Не е ли множко? – попита Наско.

– Какво километрите ли те плашат? – присмя му се Добрин.

– Да вървим тогава, – отговори малко обидено Наско.

Близо час не бяха слизали от велосипедите си, когато Добрин спря. Целият бе потен. Едва си поемаше дъх.

– Какво става? – попита Наско.

– Не знам какво му става, – Добрин погледна неодобрително велосипеда си, – но имам чувството, че тегля най-малко стотина тона.

Наско се наведе и извика:

– Какво правиш! Двете задни спирачки търкат задната ти гума!

Добрин въздъхна и уморено промълви:

– А аз си мислих, ….. щях да полудея.

Не правим ли и ние нещо подобно в живота си?

От една страна ни притиска вината, а от друга страхът. Така проваляме деня си. Очакваме най-лошото, влачейки още миналите си проблеми.

Какво можем да направим в такива случаи?

Посъветвайте се с Господа. Приемете благодатта Му. Следвайте посоката, която Той ви сочи.

Започнете деня с Бога в молитва и със Словото Му и дайте шанс на деня.

Тони и Диди седяха на пейката пред блока и разговаряха.

– Знаеш ли кой е най-големият ни проблем днес? – Попита Диди.

– Днес хората имат много проблеми от всякакво естество, – повдигна рамене Тони.

– Питам за най-големият?!- наблегна Диди.

– Зависи от гледната точка, – не се предаваше Тони.

– Най-големият ни проблем е, че не харесваме себе си, – отбеляза Диди. – Тази наша изкривена представа ни затруднява да повярваме, че Бог ни обича.

– И до сега се опитвам да се променя, но се провалям, – махна с ръка Тони. – Стресирам се и се чувствам виновен.

– И аз никога не се чувствам достатъчно добра, – призна си Диди.

– Е и?! -Тони изпитателно погледна Диди.

– Когато споменах това на баща си, той ми припомни, че Исус умря за греховете ни и понесе вината ни. Нали Той е платил цената. Тогава защо страдаме и се чувстваме ужасно? Поради осъждението.

– Ако отидем при Бога и Го помолим да ни прости, Той ще ни прости и няма никаква причина да живеем в осъждение, – поясни Тони.

– Бог ни обича и ние получаваме тази любов през цялото време, – възкликна Диди.

– Освен това Той желае да се чувстваме свободни от вината и осъждението, – плесна с ръце Тони.

– За Господа сме достатъчно добри, – усмихна се Диди.

– Нека приемем това и да живеем победоносен живот, – подскочи Тони.

Милен се бе умислил. Стойчо го забеляза и попита:

– Какво те тормози? Мога ли с нещо да ти помогна?

Милен го погледна сякаш се събуждаше от сън, а после добави:

– Някои искат да се променяме според това, което те мислят за правилно. Да бъдеш в унисон с модела им или да приемеш техните стандарти.

– За Златко ли говориш? – засмя се Стойчо. – Той си е такъв. Опитва се да те натика в собствената матрица …

– А не ти ли се струва, че това е в резултат на собствената му несигурност? – прекъсна го Милен.

– Да, това го кара да се чувства по-добре относно това, което самият той прави, – съгласи се Стойчо. – Ако може да накара и някой друг да върши същите неща като него, това е върха.

– А не е ли по-добре да бъдеш себе си и да позволиш на другите това? – въздъхна тежко Милен.

– Малцина го могат, – поклати глава Стойчо.

– Можеш ли да си представиш, колко хубав би бил света, ако всички правим това?! – възкликна Милен.

– Така всеки ще се чувства сигурен в себе си и ще позволи и на другите това.

– Тогава ние изобщо няма да се опитваме да се преобразяваме, да се имитираме и да подражаваме един на друг, – плесна с ръце Милен.

– И все пак, – загадъчно се усмихна Стойчо, – можем да излезем от моделите на света и да подражаваме на Господа.

– Това е много добре казано, – добави Милен. – Да подражаваме на доброто и да живеем като Христос.

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.