Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.

Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:

– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?

Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.

На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:

– Вземи ме на работа при себе си.

– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.

– Ще ти осветявам пътя през нощта.

– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.

Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.

– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.

И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.

– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.

Цялата гора се възмути:

– Какво прави тя?

– Помага на злият!

– Няма ли съвест?!

Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.

Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.

Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.

Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.

Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.

А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:

– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.

Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….

Той бе стар глинен съд. От употребата и времената се бе напукал. И един ден се счупи.

Взеха го и го занесоха на грънчаря да го поправи. Надяваха се, че след поправката ще може да служи още дълго време.

Майсторът го огледа. Усмихна се и го доразтроши. Намокри глината с вода. Направи я мека и гъвкава, преди да я постави на грънчарското колелото.

И тогава грънчарските ръце започнаха да извайват съда, а самият майсторът пееше и се радваше на новото зараждащото се пред очите му.

Той яко натискаше на някои места, а други едва докосваше. Добавяше още глина там, където беше нужно. Отделяше от съда там, където това би забулило и скрило истинската форма, която грънчарят искаше да му предаде.

Майсторът бързо и ловко въртеше колелото, без да изпуска глината от ръцете си. Оформяше, изглаждаше и преобразяваше. Всичко се нагласяваше и пригаждаше по неговата воля.

Накрая майсторът повдигна съда и го огледа от всички страни със сияещи очи. Сега този прибор бе неузнаваем. След като свърши огледа, грънчарят го постави на витрината за да видят славната му работа.

Човече, ти си глината в Божите ръце. Колко си податлив на якото и меко докосване на Неговата длан? Би ли позволил да те извае според Неговата воля?

Първоначално птиците били безкрили. Един ден Бог направил криле и казал на всички пернати:

– Елате вземете този товар и го носете на гърбовете си.

Почувствали новото си оперение, птиците запели от радост прекрасни песни. Когато запеели, перата им блестели в многоцветни нюанси на слънчевата светлина.

Веднъж получили заповед:

– Издигнете се сега с този товар нависоко!

Но те нямали такава способност и се смутили. Много от тях не били много решителни и се отказали, но други се подчинили и се опитали да се издигнат нагоре към небето.

Известно време това се оказало доста трудно за тях, но те притиснали товара към сърцата си и крилата сраснали към телата им. Скоро след това те се научили да ги ползват и се издигнали високо в небето.

Така тежестта върху гърба им се превърнала в криле.

Ние сме безкрили птици, а нашите задължения и работа, поверени ни от Бога, са тези крила, които са предназначени да ни издигнат до небето.

Когато гледаме на товара и затруднението си, ние изпитваме страх. Но когато ги вземе на раменете си и ги притиснем към сърцето си, те се превръщат в крила, които ни издигат по-близо до Бога.

Блажено е бремето, колкото и да е тежко то, поставено върху раменете ни чрез ръката на Самия Бог!

Слънцето силно препичаше. Само едно малко бяло облаче се бе отделило някъде от събратята си. Така заблудено и неориентирано се носеше из небесната шир.

Изведнъж то се поспря и се ослуша внимателно. Долавяше съвсем слаб звук:

– Жадна съм! Искам да пия.

Бялото облаче се огледа и забеляза малка слаба фиданка, която агонизираше и береше душа от жажда, поради сушата обхванала земята.

– Малко дръвце, как мога да ти помогна, – съчувствено каза облачето. – Аз все още не съм наедряло достатъчно. Сега тепърва набирам сили, за да излея на земята значителен по количество дъжд.

Вече изпадайки в несвяст, фиданката стенеше:

– Искам да пия! Жадна съм! Умирам …..

Облачето се съжали, застана над умиращото дръвце и изля всичко без остатък от себе си.

Минаха години.

Младата фиданка се превърна в голямо и красиво дърво.

И когато някой пътник търсеше закрила от палещите лъчи на слънцето или от бурния вятър премесен със ситен дъжд, то го приютяваше.

А листата му нежно шумоляха и от най-лекия порив на вятъра разказваха:

– …… то бе едно малко бяло облаче. Искаше да порасне и да излее много дъжд на земята, но пожертва себе си, за да спаси изгарящата от жажда фиданка, която се превърна в силно и едро дърво, …….. каквото съм сега.

Имало едно време една малка депресия. Тя се навърташе около хората и се опитваше да се установи у тях, да се прилепи, та да порасте и да си завъди дечица.

Но защо нищо не се получаваше?!

Хората не харесваха депресията въпреки, че бе много малка.

Един ден тя попадна в главата на едно момиче и започна да ѝ подхвърля мисли:

– Всичко е толкова лошо. Никой не ме обича. Животът е изпълнен само с проблеми, …..

Плака момичето и се тревожи половин ден. След това стана и се изми. Взе Библията и започна да чете. Депресията се опитваше отново да му нашепваше мрачни мисли, но момичето вече бе престанало да я слуша.

Огорчи се малката натрапница и отиде да досажда на един младеж. Мъка и болка се прокрадваха в мислите му, но той вместо да плаче и да се отчайва хвана китарата си и запя.

Депресията пощръкля. Развилня се. Започна да буйства. Но уви, всичко беше напразно. Тя беше все още малка и толкова ѝ бяха силите.

Какво можеше да направи повече!?

Тръгна отново между хората с надежда, да хване някоя по-податлива жертва, та поне малко да порасне.

Стигна до зоологическата градина. Хареса си ленивеца и реши върху него да изпробва силите си.

– Той е лениво животно и не особено активно, ще се справя с него, – реши категорично депресията.

И тя започна да му шепне, да го тормози, но ленивецът не я слушаше или не я разбираше, затова отново нищо не се получи.

– Какво пък мога спокойно да си почина до следващия човек, – каза си депресията. – Дано той се окаже по-голям ценител на тъгата!

Бъдете внимателни! Не позволявайте на депресията да ви мъчи и тероризира. Не я подхранвайте с вашите сълзи и огорчения. Усетите ли депресията, гонете я далече от себе си. Тя не заслужава да порасне, а още по-малко да си отгледа и дечица.