Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.

Вятър подухваше и разхлаждаше малко. Въпреки високата температура, можеше да се живее някак.

Андрей бе спрял под сянката на ореха си и споделяше с Асен:

– Това проучване на спортния вестник направо ме шокира.

– За какво става въпрос? – повдигна рамене неразбиращо Асен.

– Представи си, 198 олимпийски спортисти били попитани дали биха взели забранено вещество за подобряване на представянето си, ако им беше гарантирано, че няма да бъдат хванати и ще спечелят състезанието си. Сто деветдесет и пет спортисти казали „да“ и само трима казали не.

– Наистина е смразяващо, – съгласи се Асен.

– След това били попитани, – продължи Андрей, – дали биха взели веществото, ако им беше гарантирано, че няма да бъдат хванати, ще спечелят всяко състезание през следващите пет години, но след това ще умрат от страничните ефекти на веществото. Повече от половината спортисти казали „да“.

– О, това е много тъжно, – възкликна Асен.

– Олимпиади се провеждат на всеки четири години, – уточни Андрей.

След това се усмихна и попита:

– Можеш ли да посочиш петима златни медалисти от последните олимпийски игри?

– Е, който се интересува много от Олимпиадите, сигурно ще изброи и повече, най-вече от любимите му спортове, – закима с глава Асен.

– Всички копнеем за признание и почит. Но безсмъртието и славата принадлежат на Бога, – заключи тържествено Андрей.

Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.

Димо страдаше. Той бе навел глава и аха да се разплаче, когато до него се яви Дичо, който го дръпна и веднага го попита:

– Какво става с теб?

Димо вдигна насълзените си очи. Погледна приятеля си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Не исках да го правя, но той толкова настояваше, че отстъпих, а сега съжалявам.

– Валери със своята натрапчивост понякога е доста арогантен, – съгласи се Дичо. – Защо изобщо го слушаш?

Димо вдигна рамене и се сви на пейката.

– Ясно, – щракна с пръсти Дичо, – страхуваш се от отхвърляне. Така прави всеки, който следва тълпата.

– Добре де, – троснато започна Димо, – ти не носиш ли това, което другите обличат, за да не изпъкнеш? Искаш да си част от тях.

– Виж, – добродушно се усмихна Дичо, – ако сме наситени с Божията любов, няма нужда да се мъчим да спечелим любовта на другите.

– Всеки от нас има стремеж да подобри нещо в себе си, – уклончиво каза Димо.

– Ние се променяме, защото вече имаме Божията съвършена любов.

– Съвършена любов, – Димо недоволно сбърчи нос.

– Тя познава миналото и дава ясна визия за бъдещето.

– От къде ще я знае? – попита Димо подигравателно.

– Бог знае цялата ти история, от първия до последния ти дъх. И когато си наситен с Божията любов, Той явно демонстрира това: „Ти си мой“.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.