Имало едно време една малка депресия. Тя се навърташе около хората и се опитваше да се установи у тях, да се прилепи, та да порасте и да си завъди дечица.

Но защо нищо не се получаваше?!

Хората не харесваха депресията въпреки, че бе много малка.

Един ден тя попадна в главата на едно момиче и започна да ѝ подхвърля мисли:

– Всичко е толкова лошо. Никой не ме обича. Животът е изпълнен само с проблеми, …..

Плака момичето и се тревожи половин ден. След това стана и се изми. Взе Библията и започна да чете. Депресията се опитваше отново да му нашепваше мрачни мисли, но момичето вече бе престанало да я слуша.

Огорчи се малката натрапница и отиде да досажда на един младеж. Мъка и болка се прокрадваха в мислите му, но той вместо да плаче и да се отчайва хвана китарата си и запя.

Депресията пощръкля. Развилня се. Започна да буйства. Но уви, всичко беше напразно. Тя беше все още малка и толкова ѝ бяха силите.

Какво можеше да направи повече!?

Тръгна отново между хората с надежда, да хване някоя по-податлива жертва, та поне малко да порасне.

Стигна до зоологическата градина. Хареса си ленивеца и реши върху него да изпробва силите си.

– Той е лениво животно и не особено активно, ще се справя с него, – реши категорично депресията.

И тя започна да му шепне, да го тормози, но ленивецът не я слушаше или не я разбираше, затова отново нищо не се получи.

– Какво пък мога спокойно да си почина до следващия човек, – каза си депресията. – Дано той се окаже по-голям ценител на тъгата!

Бъдете внимателни! Не позволявайте на депресията да ви мъчи и тероризира. Не я подхранвайте с вашите сълзи и огорчения. Усетите ли депресията, гонете я далече от себе си. Тя не заслужава да порасне, а още по-малко да си отгледа и дечица.

Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Вие знаете какъв е вълкът?! Вярно е , че в приказките го представят като лаком и глупав, но самото животно в природата е далеч по-умно.

Колко пъти овчарите са се изненадвали, когато част от глутницата привличала кучетата, а другата в това време отмъквала най-хубавото от стадото.

Но днес няма да се възползваме нито от едните, нито от другите споменати характеристики на вълка, а ще го облечем в нова роля, за да можем от приказката да си извлечем поука.

И така Вълчо решил да стане добър. Той се помолил на Бога за това и започнал да помага, както на животните, така и на хората.

А Злото не мирясало, веднага дотичало и гневно се развикало:

– Своята плячка на никого няма да отстъпя! Ще видим дали Вълчо ще успее да се въздържи от лошото и дали постоянно ще постъпва, както трябва?!

За беда дошъл и такъв момент, Злото изкушило Вълчо и той сгрешил.

Седнала Злината, усмихнала се самодоволно, запляскала с ръце на случилото се и предизвикателно започнала да гълчи:

– Не можеш да избягаш от мене!

Станалото – станало не можело вече да се върне назад.

Но това помогнало на Вълчо да стане по-умен.

Той отново застанал пред Бога и се помолил:

– Господи, предпази ме от злото и ми дай повече ревност да върша добро.

След това, както и да го уговаряло Злото, Вълчо останал невъзмутим. Той съвсем не му обръщал внимание.

Злото се ядосало. Разтреперило се от яд. Посиняло от злоба и забегнало.

И къде отишло?

На първото място, където не искали да чуят за Бога и да приемат Неговата благодат.

Николина бе усърдна във всичко. Домът ѝ светеше от чистота. Който опиташе, сготвено от нея ядене, възторжено възкликваше:

– По-хубаво от това до сега не съм ял!

Това и даваше импулс и тя прилагаше с все по-голямо усърдие, предприемчивост и жар.

Един ден Николина взе един от столовете и отиде в голямата стая, да почисти стъклата на прозорците. И тъй като те бяха по-високо, се наложи да сложи стола на една по-ниска маса.

Тъкмо чистеше вече последния прозорец, когато някой извика Николина. Тя тръгна и не се върна веднага, за да прибере стола.

Почувствал се на високо, столът се възгордя.

– Сега, – каза той властно, – аз съм най-главния в къщата. – От сега нататък ще ми се подчинявате във всичко и ще ме наричате не стол, а трон.

Чу го мухата. Усмихна му се присмехулно и кацна на стола, след което тържествено оповести:

– А сега аз съм царица, защото седя на трона.

Преди още „тронът“ да изрази своето несъгласие, палката за мухи ядосано се завъртя и удари провъзгласилата се царица.

– Свалям от трона тази самозванка, – подчерта войнствено палката и заяви категорично. – Обявявам революционен преврат в къщата.

В стаята настъпи суматоха и не се знаеше как щеше да завърши всичко, ако в стаята не влезе Николина. Тя свали стола от масата и седна на него, малко да си отдъхне.

Така всички в стаята разбраха, че в къщата отново настъпи ред.

Той беше чисто нов. Дойде майсторът и го постави, като го похвали на домакинята:

– С този кран ще изкарате най-малко пет години. Много надежден е и трудно се разваля.

– Ще видим, времето ще покаже, – усмихна се учтиво домакинята.

Останали сами вещите започнаха да оглеждат новата придобивка в кухнята с интерес:

– Брей, чу ли какво каза майсторът за него?

– Сигурно е добре изпипан, щом толкова го хвали.

– Дрън, дрън, обикновен кран.

– Ще го видим и него, що за стока е!

Кранът чу отделните реплики, начумери се, че не го приемат с доверие, но после си каза:

– Какво толкова, всяко нововъведение първоначално така се посреща, а после ….

Мина се време и домакинята все хвалеше новия кран, тя беше много доволна от него:

– Майсторът се оказа прав. Този кран се оказа доста добър. Предните се чупеха през седмица, а този колко време измина и още държи……

Кранът придоби самочувствие и започна да се хвали:

– Ако не бях аз, в този дом щяха да умрат от жажда!

– Няма спор! – казваха си съдовете в кухнята. – Всеки вижда, че от него тече водата, която е необходима за всички.

Един ден някъде по тръбопровода се случи авария. Дойдоха майстори и спряха водата.

Колкото и да въртяха крана, вода от него не потече.

– Ох, – въздъхна тежко домакинята, – пак има някъде повреда.

И тогава всички разбраха, че не в крана е работата.

Но най-важното бе, че и той сам го разбра, защото самият кран едва не умря от жажда през този ден.