Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.

Каква ли орис ни е стигнала? Какво вандалско мляко сме сукали, че щом видим хубаво цвете, веднага го откъсваме. Изпречи ли ни се право дърво, отсичаме го.

Натъкнем ли се на древен градеж, веднага си казваме:

– Ау, колко много материал има тук. Добре ще ѝ дойде на вилата.

Обикаляме старината и гледаме от къде най лесно можем да я съборим, за да приберем „древния“ материал, който ще прередим в нещо „съвременно“, с което ще се похвалим пред приятели, …… но ще осакатим миналото.

Когато ви е много трудно, усмихнете се и си кажете:

Най-тежкото в живота е синият кит, всичко останало са дреболии.

Най-добрият учител в живота е опитът. Взема, наистина, скъпо, но обяснява ясно и достъпно.

Когато работите ви не вървят добре, не ходете с тях.

Време, загубено с удоволствие, не се смята за загубено.

Ако някой ви ругае, злобее срещу вас и ви обижда, задавете го със своя позитивизъм.

Благодаря на хората, които са влезли в моя живот и са го направили прекрасен. Но благодаря и на тези, които са излезли от живота ми и са го направили още по-хубав.

Запомнете! Оставените без контрол малки деца много бързо се превръщат в малки родители.

Да, децата са бъдеще, но не нашето. Това са бъдещи бащи и майки.

Нека си пожелаем, нашите деца да бъдат по-добри от нас….

Днес Бог прегледа жалбите, молбите. И на хората от каната, желаното в сърцата им наля.

Но не на всекиго сърцето се отвори, чудото място у тях не намери. Завистта, враждата, алчността подпираха вратата и не позволиха успех да се налее.

Други до край изпълнени с тъга и безнадежност, стоят в проблема си. А Бог жалее, че всичко това в сърцето им е скрито. Желаеше любов да им налее, но къде?

И Бог тъгуваше, че хората не могат, сърцето и душата си да чистят от обиди. Така с годините сърцата камък стават и се превръщат в гранити.

Но Бог се приближи, погледна и засмя се, защото срещна влюбени сърца. Той взе съда си и  в сърцата им щастие наля.

А хората разляха подарената им благодат. И всички наоколо за загубата виняха, забравяйки себе си да обвинят.

Ако можеха да прощават, да вярват, да обичат и да благодарят, то Бог не капки би им отмерил, а цялата кана би им дарил.

Той хвърли поглед на безбройните молби и прошение. И там, в купа откри особен плик, където бе написано: “ За всичко, Боже мой, благодаря Ти!“