Рачо се чувстваше добре, докато работеше в завода. Смяташе своята работа за значима.

– Шестнадесет души в смяната зависят от мен, – казваше с гордост той.

Той монтираше със своите хора капаци и не веднъж споменаваше:

– Ако не ги монтираме, както трябва, изделието се похабява. Малко са хората в този завод, които умело могат да вършат тази работа.

И със задоволство отбелязваше:

– Умра ли внезапно, ще липсвам на началниците, колегите и семейството си.

Дойде време и Рачо се пенсионира. Сега вече не бе толкова необходим в завода.

– Някой друг също компетентен като мен сега управлява бригадата, – въздишаше тежко той.

Семейството му също не се нуждаеше от него.

Децата се изпожениха, заминаха надалече и сега се обаждат само по празниците.

Жена му се разболя, но медицинската сестра идва често и се грижи за нея.

Рачо често се замисляше:

– Ще има ли някой на погребението ми? Ще липсвам ли на някого?

Той бе отчаян и един път сподели тежките си мисли с комшията Светльо.

– Мисля, че е време да намериш друг изход за своите дарби, умения и способности, – потупа го съседът по рамото.

– Какво трябва да направя? – вдигна ръце безпомощно Рачо.

– Нужно е да имаш цел, – усмихна се Светльо. – Помисли добре, с какво можеш да бъдеш полезен в квартала, града, църквата, …? Просто, виж, къде можеш да служиш най-добре.

Рачо се замисли, погледна съседа си и каза:

– Май имаш право. Ще последвам съвета ти.

Окуражен и усмихнат Рачо тръгна към дома си.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.

Галя вилнееше и се ядосваше. Децата ѝ съвсем не бяха малки, но отказваха да почистят след себе си.

Изтощена майката заплаши немирниците:

– Ако продължавате да пренебрегвате исканията ми, аз сама ще почистя стаите ви. Това ви го казвам за последен път.

Децата я погледнаха стреснато, но не се помръднаха.

Докато Галя сгъваше дрехите на потомството си, тя мърмореше недоволна:

– Ако трябва да вляза в стаята ви, за да подредя играчките ви и да взема мръсното ви бельо, ще бъда много разстроена. Помолих ви да го направите, докато аз правя нещо друго, но …

И тя махна с ръка.

Ядът на Галя се стопи след 47 секунди и тя се зае да почиства стаите на децата си.

Затропаха капаци на тенджери. Вратите на кухненския шкаф се отваряха. Затръшна се и хладилника.

Непокорните деца нервни и гладни поискаха да разберат:

– Защо обядът още не е готов.

Галя бе готова да им кресне, че няма сто ръце, но си замълча.

Те отново се вгледаха в нея, но промяна в действията им не настъпи.

Малко след това тя питаше едно от децата си:

– Къде си сложил чантата си?

Но то се занимаваше с телефона си и изобщо не ѝ обърна внимание.

Вместо да се разкрещи Галя се усмихна и каза на сина си:

– Ако не оставиш телефона си и не общуваш със всички останали нормално, ще ти взема нов за рождения ти ден.

Това бе нова порция шок за децата.

Не мина много време и ….

Изведнъж те осъзнаха….., нещо дълбоко в тях се събуди.

Те станаха, започнаха да чистят и да помагат на майка си.

Политиците се бяха събрали на молитвена закуска.

Изведнъж сградата бе разтърсена от мълния.

Водещият тихо каза:

– Днес сме се събрали да се молим …., нали знаете.

Оглушителен гръм оглуши всички в залата.

– Нека си припомним, че единството …., – президентът не успя да довърши, защото мълния отново удари сградата.

Токът спря.

– Никога не съм виждал подобно нещо, – обади се министър председателят под голямо парче, което се бе откъснало от тавана на залата.

– Защо светкавицата удря само тази сграда? – обади се уплашено друг. – Защо не пада върху другите наоколо?

Странно, но малката буря се бе образувала точно на тази зала, където се бяха събрали политиците. А светкавицата удряше отново и отново.

Щом политиците уплашено се изнизаха от залата и напуснаха сградата, бурята внезапно спря.

Халифът обичаше тайно да напуска двореца си, търсейки нощни приключения. Той обикаляше покрайнините заедно със своя везир. Така двамата разсейваха скуката си, която цареше в двореца.

Съпругата на халифа не харесваше тези излизания, но халифът не слушаше мърморенията ѝ и тихо се изнизваше с везира, да се позабавлява.

Един ден двамата срещнаха магьосник, който също обикаляше наоколо.

Завърза се разговор. Магьосникът им показа няколко трика и тримата много се забавляваха.

Накрая халифът каза:

– Много съм уморен, а до двореца има много път. Как ще се прибера?

Магьосникът предложи:

– Ще превърна временно везира ти в магаре. Така той ще те занесе, а като пристигнете, казваш вълшебната дума и той отново ще стане човек.

Везирът се съгласи. Можеше ли да откаже?

Халифат благополучно пристигна в двореца на преобразения везир в магаре.

Когато жената на халифа разбра какво се е случило, възкликна:

– Какво хубаво магаренце. Моля те, не го превръщай отново във човек. Той ти влияе лошо. За везир можеш да си назначиш някой друг. Нека този си остане като магаре. Ти ще го яздиш и аз също. Децата много ще му се радват. Не казвай вълшебната дума.

Халифът се засмя и се съгласи. На него също много му харесваше магаренцето.

Така везирът си остана магаре.

Ако позволиш да те яздят като магаре, те ще го правят през цялото време.