Валя шофираше по пътя. Тя видя един мъж с мръсни и окъсани дрехи. Той държеше някакъв картон с надпис.

– Сигурно така си проси пари, – каза си Валя.

Светна червено и тя спря. Едва тогава успя да прочете написаното на картона: „Кучето е в приюта. Помогнете“.

Валя заинтригувана от написаното включи алармата и слезе от колата. Беше ѝ безразлично, какво ще си помислят останалите шофьори.

Тя отиде до мъжа и го попита:

– Какво се е случило.

Петър, така се наричаше мъжът ѝ разказа следното:

– За малко ме задържаха в полицията. Там прекарах два дена. А когато се върнах, разбрах, че са прибрали кучето ми в местният кучешки приют. За да си вземе кучето обратно, трябваше да платя 120 лева.

Валя нямаше толкова пари в себе си, а и се чудеше дали може да се довери на непознат мъж.

– Извинете, но трябва да тръгвам, – каза Валя на мъжа и потегли с колата.

Глождеше я съвестта и тя позвъни в кучешкия приют.

– Да тук идва един лошо облечен мъж и искаше да си вземе кучето, – потвърдиха от там, – ….явно добре се е грижел за него, защото кучето бе добре поддържано и хранено, когато го доведоха при нас.

– Но защо сте го прибрали? – попита Валя.

– Нали разбирате, такъв е закона, ако куче се окаже на улицата без надзор, ние го прибираме. Собственикът трябва да плати, за да си го прибере. Тези пари покриват разходите за храна, изследвания и всичко останало, докато животното е било в приюта. Дори, ако кучето е здраво, то ще живее в приют само дотогава, докато собственикът му не го освободи.

– А какво ще се случи, ако човекът няма пари, за да плати?

– Тогава приспиваме кучето завинаги.

Валя се върна при мъжа с надписа на картона.

– Елате с мен в приюта.

Там тя заплати необходимата сума. А след това с удоволствие видя как кучето щастливо скочи в ръцете на Петър.

Валя обичаше животните, тя бе трогната от това, че човек, който нямаше почти нищо, се грижеше така за четириногия си приятел.

Животът се оказва понякога много несправедлив. Лесно можем да осъдим човек, на който не му е провървяло. Но въпреки всичко е нужно да останем хора, независимо от обстоятелствата.

Когато колата ви се счупи и не можете да се движите по-нататък, трябва да включите не само аварийните сигнали, но и да сложите предупредителния триъгълник. Това е особено важно на магистрала.

На един шофьор се счупила колата близо до град Магдебург, но той нямал предупредителен триъгълник. Започнал да търси в колата си нещо, което да наподобява на този триъгълник и накрая намерил.

Полицаи видели спряната кола на шосето, а зад нея нещо червено, което привлякло вниманието им. Това не бил знак, а голяма купа с червени чушки.

Полицаите не могли да удържат смеха си, когато видели този „знак“. Разбира се всеки шофьор трябва да има триъгълник, но от пътна полиция решили да му простят, защото ги позабавлявала неговата изобретателност.

Така, че пострадалият шофьор успял да избегне глобата.

Полицаите накарали шофьорът да обещае, че от сега нататък в багажника му винаги ще лежи авариен знак.

Най-известният фалшификатор на СССР е жителят на Ставропол Виктор Баранов, който по едно време е работил като шофьор в бъдещия генерален секретар Михаил Горбачов.

Той е създал уникална машина, отлял е форми и изготвил бои за случая.

Виктор Баранов е отпечатал до 30 хиляди рубли фалшиви пари.

Освен това правел само най-трудните 25 рубли.

За създаването на боите Баранов е правел запитване в много страни, а част от неговото развитие е било взето от Главното управление за производство на държавни знаци, монети и ордени, занимаващо се с изследване, разработка и производство на държавните знаци.

Днес се защитават автомобилистите от някои атавистични правни норми, които официално не са отменени до сега. Някои от тези правила могат да предизвикат усмивка.

Много внимателно към този въпрос са се отнесли датчаните.

По закон пред движещ се автомобил е трябвало да се движи човек, размахващ флаг, за да предупреди движещият се конен транспорт, че приближава кола.

Ако се случи така че шофьор с колата си мине край конен превоз и коня се уплаши, водачът на превозното средство, трябва непременно да отбие в страни и да спре.

Осен това, при продължителна нервна реакция на животното, шофьорът е необходимо да покрие своя „железен кон“, за да го скрие от погледа на коня, с цел животното да се успокои.

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?