Дойде ли празник, особено Нова година, хората хукват да купуват подаръци. Искат да зарадват любим човек или просто да отбият номера, че все пак са уважили някого.

Иван Петров по нищо не се различаваше от останалите припкащи по магазините. Той много обичаше жена си и единственото му желание бе да я зарадва.

Иван влезе в универсалният магазин, където имаше какво ли не.

Отби се към един от щандовете и помоли учтиво:

– Покажете ми това.

Дълго го разглежда и въртя в ръцете си, но накрая промърмори:

– Не, не е това …

Петров продължи напред и на втория етаж нещо привлече погледа му.

– Ето това е, – каза си той.

Но когато помоли да му го покажат, възнегодува:

– О, не! Прекалено скъпо е.

Продавачката му предложи подобно на това, което бе избрал.

С тежка въздишка Иван се отказа:

– Не, това е прекалено евтино….

Дълго се въртя Петров из магазина и молеше да види това или онова.

Продавачките бяха го забелязали вече. Кипеше им отвътре, но той бе клиент и трябваше да се уважава.

– Този не знае какво иска, – отбеляза една от тях.

Петров се върна отново към един от щандовете и смутено се обърна жената, която продаваше там:

– Нужен ми е съвет ….. Бихте ли ми помогнали?

– Разбира се, – отговори продавачката любезно, въпреки, че и бе писнало от такъв род клиенти.

– Вижте, – започна притеснено да пристъпва от крак на крак Петров, – ако бяхте на мястото на моята съпруга, какво бихте си поискали?

Жената зад щанда го измери с поглед отгоре до долу и нервно каза:

– Друг мъж!

Живот, в който няма дисциплина, е напълно безотговорен. Има определени граници наложени от етична и морална гледна точка, какво можем да правим и какво не е желателно да вършим. Целта им е да бъдем в безопасност.

Симо беше млад човек, за който дисциплината бе нещо нежелателно и затормозяващо.

Той заявяваше на всеки:

– Много е вълнуващо да живееш на ръба.

– Такава репутация ли ти харесва? – го питаха обикновено.

– Да, такъв съм си, – потвърждаваше Симо – Аз живея на ръба, а така няма да имам никаква възможност да сбъркам.

Един ден чичо Стоил се опита да обори тази невъздържаност у Симо:

– Магистралите имат ограничителни линии, една в средата и по една от двете ѝ страни. Тези линии ни осигуряват безопасност, докато караме колите си. Ако пресечем линията от едната страна ще отидем в канавката. Ако пресечем средната линия, може да срещнем друга кола и да предизвикаме катастрофа. Нима отхвърляш такива ограничения?

– Защо трябва винаги да се съобразявам с това, особено ако няма други коли? – насмешливо попита Симо.

– Колкото и странно да ти звучи, границите и правилата са, за да бъдем всички спокойни. А тези, които ги нарушават не стигат далече.

– Е, чак пък толкова, – усмихна се самодоволно Симо.

– Някой път и теб може да те застигне нещо лошо. Не бъди вироглав.

Симо махна с ръка и отмина.

Антон бе добър. Видеше ли човек в нужда не го подминаваше. Каквото бе нужно правеше, за да се удовлетвори потребността му.

След като прие Исус за свой Господ и Спасител, тази загриженост към околните се засили още повече у него. Той бе благословен от Господа. Животът му бе изпълнен с благодат.

Един ден, нещо необичайно за Антон, той се бе разстроил. Знаеше, че в такива моменти, молитвата помага, за това се обърна към Бога.

– Господи, защо не ми се случват онези вълнуващи, специални неща в живота ми, когато за първи път започнах да Те познавам? – прозвучаха необичайно думите му.

Отговорът, които Антон получи, той нямаше да забрави до края на живота си:

– Аз продължавам да правя невероятни неща за теб през цялото време, но ти просто си свикнал с тях и ти се струват като нещо естествено.

– О не, – извика Антон, – отново сгреших. Господи ще се постарая да се удивлявам и на малките неща, които правиш в живота ми. Тогава няма да остана без надежда. Благодаря Ти, че правиш специални неща за мен всеки ден. Ще бъда щедър с похвалите и благодарностите. Помогни ми да живея удивен от делата Ти.

От този ден нататък от Антон често се изтръгваше:

– Ау, това беше от Бога. Благодаря Ти, Господи.

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Ирина с нетърпение очакваше този концерт. На касата за билети се виеше дълга опашка, която на места бе тройна и четворна.

Тя издържа напрежението и купи два билета. Вторият бе за сестра ѝ.

Вечерта залата бе препълнена, имаше и правостоящи.

Ирина дойде със сестра си час и половина по-рано, за да могат да заемат местата си.

Музикантите започнаха силно. Публиката се развълнува и опияни.

Тогава Ирина го забеляза. Той стоеше точно зад нея, за това тя не можа добре да го разгледа.

Изведнъж усети, как непознатият започна ритмично в такт с музиката да почуква със две мъниста.

Този звук изтезаваше Ирина. Все едно някъде капеше вода.

Тя се обърна и тактично му даде знак, че той ѝ пречи с това почукване да слуша музиката.

Мънистата бяха старинни, кехлибарни. Господина бе около шейсетгодишен.

Той изобщо не разбра, че ѝ пречеше, но временно преустанови почукването.

– Е, беше време да престане, – каза си Ирина.

Но това бе за кратко време и господина започна отново. Тя пак го погледна, но този път нямаше резултата.

Искаше ѝ се да си поговори с него малко по-остро, но се стесняваше. Борбата в нея трая само няколко секунди.

И Ирина взе решение. Тя вече не издържаше. С жест му показа мънистата и се усмихна.

Той отново не я разбра. Подаде ѝ ги, мислейки, че Ирина ги иска.

Тя се чудеше, да се радва или да плаче на великодушието на този човек, които бе готов да сподели с нея мънистата си.

Накрая вежливо му обясни:

– Господине, вашето почукване ме дразни и не мога да слушам изпълнението на музикантите.

– Извинете, просто не съобразих, – мъжът се смути и потъна назад в стола си.

Почукването спря.

Ето в това бе ключът за решаването на проблема. Контролирай гнева си, защото в противен случай можеш да се окажеш неправ.