За оръжията и отровите законите налагат ограничения.
А за печатното слово ? То е много опасен меч, почти като душевен цианкалий. Но това е прогресът, свободата…
Хубавата книга е научила човека, че така трябва, а той й се отплаща с такава черна неблагодарност.
Гутенберг не е имал по-добра съдба от изобретателя на барута. Горкият измислил е книгопечатането с най-добри намерения, но не е допускал, че тъй бързо книгата ще го измами и ще стане съдружник едновременно и на Бога, и на Мамона, оповестител на истината и на демоничната лъжа.

Телефонът звънеше през целия ден, докато се опитвах да завърша това, което бях започнала от сутринта. Постоянните и неизменни въпроси, някой се сетил, че съм имала нещо, от което той имал нужда….
През нощта е друго. Телефонът, това досадно изобретение, немее в ъгъла, а аз свободно можех да мисля и да излагам мислите си на хартия. Разхождах се от единия край на стаята до другия, обмисляйки как да изразя по-добре хрумналата ми идея. Времето като, че ли бе забавило бяг и усещах само мира и спокойствието около себе си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на звуковата електронна техника. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите гърми нейде в съседство, надул до невъзможност любимата си музика.
Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние правехме това, като изтощавахме гърлата си, докато прегракнат, но сега има по-мощни и шумни заместители.
Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат устройството още по-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен звукозапис.
Затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… спарения въздух…
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо. Толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, стопили се без следа, а пред теб само купчина изписани листове и спомени…
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст най-трудно поносима компания е тая, да останеш насаме със себе си.

Представете си млад човек, обхванат от буйно желание да вика, да скача, да пие, да се радва на живота.
А сега вижте друга картина.
Представете, че в подобно настроение млад жизнерадостен момък.
Той влиза в ресторант, пие повече от необходимото, напива се, става, пада, събаря маси, строполява се, удря си главата, чупи си краката, ранява се до смърт.
Е, това вече е бракът.

Преди години живял един човек. Вика ли му Петър. Той продавал грозде и дини, но имал желание да напусне селото си и да се пресели в някой малък град, околийски началник да стане.
Един човек решил да му помогне. Взел лист хартия и започнал да пише молба. Така и така, желая да ме назначите за  околийски началник, обричам всичките си земни дни на държавата. Изпратили писмото и зачакали отговора.
А днес, а утре, пък вече няколко дни се изтърколили, превалила и седмицата, задал се и края на годината, а отговор нямало.
Често хората го подпитвали:
– Какво става? Кога ще те повикат? Не ти ли омръзна да чакаш?
А той засмян и весел отвръщал:
– Нали е за добро. Ще стане. Бог е милостив.
Изминали деветнадесет години. Петър остарял, но си живеел весело с надежда в сърцето. Веднъж скоропостижно се гътнал, легнал и повече не станал.
Тогава от града дошло писмо с държавен печат  специално за Петър. В него пишело, че го правят околийски началник на един малък град. Радостната вест закъсняла.
А на гроба му написали: „На този свят които се надяват, Бог на онзи да ги утеши!“

Той не се присъединяваше никъде не само защото не може да се приспособява, но и поради едно друго, твърде важно съображение.
Предварително се нагласяше, че където и да отиде, щом го видят как действа, ще му кажат:
— Много си честен, такива на нас не ни трябват!
В нашата страна честният човек съвсем не е на почит. И това е лесно обяснимо. Кой би изтърпял болезнената истина за себе си? Такова нещо човек иска да закъта в най- скришното място на вселената, далеч от погледите и очите особено на  конкуренцията.