Когато човек страда, той остава сам, вслушва се в тишината. Страданието разсейва угризенията, хвърля го в обятията на разкаянието. Но разкаянието не може да освободи човека, защото ще се появи ново безрасъдство, което ще прогони разкаянието и ще предизвика гняв.

Но аз съм роб на Господа. Чрез своите заповеди, своята благодат Той подлага живота ми на опасност. Но вярата ми в Него, изгонва ужаса, който изпитвам.

С Него живея извън пределите на този свят, подпомогнат от вярата.

Вярата започва там, където свършва разума.

Той имаше една способност, която учудва всички. Често сменяше политическите си убеждения.
Веднъж се беше случила следната любопитна история.
Една сутрин, когато бил още към БСП, го поканили да произнесе реч на масово събрание нa ГЕРБ вечерта и той приел. До обед дори подготвил речта си. Но следобед станал привърженик на БСП и се заел да пише на транспаранти лозунги, които привържениците на БСП щели да носят същата вечер на едно шествие.
Целия следобед той писал тези лозунги и загубил толкова време, че вечерта настъпила преди той да успее да промени политическите си възгледи.
И тъй той произнесъл на открито голяма реч в полза на ГЕРБ, а в това време покрай трибуната минало шествие от привържениците на БСП с написаните от него лозунги.
Той беше особняк, но въпреки неговата ексцентричност всички го обичаха. И не само го обичаха, но го и уважаваха, защото в душата си беше златен човек.

Един коментар ме разбуди рано сутринта. Интересно как е възможно на толкова малко място да се сместят толкова много глупости. Това е някакъв изблик на сервилно и налудничаво възхищение от министър председателя, с претенции да отразява чувствата на народа, по-точно, на „огромната“ част от народа, негови привърженици. Би трябвало да ми е „тъжно“, че тази част от народа храни такива чувства. Според мен мнението на голямата част от който и да е народ за неговия президент, крал или император, за политиката или религията е без значение и не си струва да се преценява, разисква и проучва. В него няма да намерите капка мисъл, то цялото е изтъкано от чувства и е взето от втора ръка, без участието на мисловните способности на неговите изразители.
От друга страна, бих се натъжила дълбоко, ако трябва да повярвам, че голям брой нормални, мислещи, интелигентни хора се възхищават от ….. и не го презират. Това е съвсем естествено, защото всички разумни хора прикриват грижливо, внимателно и усърдно своите вътрешни, истински убеждения за света и вместо тях пускат за обществена консумация фиктивните си схващания.
Коментарът е написан от способен млад човек, начетен,образован и толкова честен и почтен, колкото са малцина.
Трудно ми е да повярвам, че този гнил коментар е дошъл направо от сърцето му и отразява истинските му чувства към опозорилия ….., който е на път да си отиде? Не, не съм в състояние да повярвам такова нещо! Мисля, че ще бъде много трудно да се изредят поне пет-шест по-значителни добрини, които е направил за страната, след като преди четири години престана да бъде истински ръководител  и се превърна в „цар“.

Умрял един богат човек, за греховете, на който знаел целия свят. Погребали го тържествено, с епископи и много свещеници.
По това време отшелник бил нападнат и разкъсан от хиена.
Един монах, който видял тържественото изпращане на грешника и кървавите останки на праведника извикал към Господа:
– Господи, защо стана така? Защо даде на грешника добра смърт, а на праведния горчива?
Явил му се ангел от Господа и му обяснил:
– Този богат човек в живота си е направил едно добро дело, а пустинника е извършил само един грях. Тържественото погребение на богатия Бог е допуснал, заради едната му добрина и да покаже, че няма какво повече да чака на този свят. Чрез ужасната смърт на отшелникът Бог е искал да изличи единствения му грях, за да го възнагради горе на небето.
Внимавай в това, когато разсъждаваш за Божието съдилище и възложи всичките си надежди на своя Създател.
Не ревнувай злодея и не завиждай на вършещите беззаконие!

Самуел беше безчувствен, защото нямаше сърце. Дж. Попов беше високонравствен човек, благороден, обичан и честен. Той беше голям поклонник на произведенията на Самуел. С течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен единствено Самуел. Но независимо от всичко, Попов все още го обичаше.

Един ден в квартирата на Попов дойде млад човек и каза:

– Аз съм син на Самуел ….  Току-що пристигнах и носи препоръчително писмо от баща ми, – и подаде писмото на Попов.

Попов го посрещна сърдечно и каза:

– Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младежът благодари от сърце и добави:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Самуел беше в джоба на Попов, но той не го показа на младежа. Ето какво пишеше и в  самото писмо:

„Синът ми е побъркан на тема техника и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя при теб, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в техниката, но е пълен некадърник и от него нищо няма да излезе. Не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.“

Дж. Попов помогна на момчето. Издигна го и стана втори, истински баща за него.