Димитър беше едър, но добродушен. На всеки се усмихваше и дори да го обидеха, на никого не отвръщаше със зло.
Веднъж срещна Павката. Бяха приятели от деца.
– Знаеш ли, – започна тъжно Димитър, – мои познати и колеги престанаха да общуват с мен, когато престанах да пия. Срещнах вчера Борис, ти го знаеш, от съседния вход. Седнахме да побъбрим в кафенето и аз си поръчах чай. И като започна: „Ей, приятелю, какво се е случило с теб? Защо не пиеш? Болен ли си? Какво мога да говоря с теб щом не пиеш?
– Така навсякъде ли е? – попита го съчувствено Павел. – Как те възприемат в непозната компания?
– Виж, – започна да ги оправдава Димитър, – те не са алкохолици, но според тях човек не може просто да спре да пие без някаква основателна причина.
– Може би смятат, – каза Павел, – че щом не пиеш ти скриваш някакво страшно заболяване?
– Аз станах баща, – засмя се Димитър. – Искам да имам ясен ум и да бъда пълноценен помощник на съпругата си.
– В нашето общество, – поклати глава Павел, – трудно се приемат хора, които се различават от общата маса, това се отнася не само за пиенето.
– Е какво, – с болка каза Димитър, – трябва да бъда на щрек? И ако направя нещо различно от другите, трябва да обяснявам защо постъпвам така?
Въпросите бяха много, но те не решаваха проблема. Ако не правиш, както другите, значи се цепиш от обществото. А кое е правилно или не, няма значение!?

Сервитьорката приближи до него и го погледна въпросително:
– Колко струва шоколадов сладолед с орехи? – попита момчето
– 60 стотинки, – каза жената.
Момчето бръкна в джоба си. Извади една шепа монети и внимателно ги преброи.
– А колко струва сладолед без нищо?
Сервитьорката явно с гримаса изрази недоволството си.
– Двадесет и пет стотинки, – кратко отсече тя.
Момчето отново преброи стотинките си.
– Искам само сладолад, – реши то.
Сервитьорката донесе сладоледът, хвърли го на масата и се отдалечи.
Детето дояде сладоледа, плати на касата и си тръгна.
Когато сервитьорката се върна да почисти масата, камък ѝ заседна в гърлото.
На масата до празната кофичка от сладолед лежаха подредени монети. Точно двадесет и пет, това беше нейният бакшиш.
Никога не прави извод за човек, преди да разбереш причините за неговата постъпка….

По време на Френската революция пред съда на революционния трибунал бил доведен някой си де Сен Сир.
Председателят попитал подсъдимия за неговото име и фамилия.
– Името ми е де Сен Сир, – отговорил подсъдимият.
Частицата де означавала, че човекът произхожда от благородно семейство
– Няма повече благородници, – възразил председателят.
– В такъв случай, аз съм Сен Сир.
Тъй като произношението на думата „свят“ е близка до „Сен“, то трябвало подсъдимият да се откаже и от тази част на името си.
– Така, че аз просто съм Сир.
А така се обръщали по това време към членовете на кралското семейство.
– Кралството със всичките си титли падна за винаги.
Подсъдимият трябвало да признае, че той няма фамилия и не е обект на закона.
– Аз съм нещо различно, като абстракция, – заявил Сен Сир. – Вие няма да намерите закон, наказващ абстрактна идея. Тогава трябва да ме оправдаете.
Озадаченият трубунал признал подсъдимия за невинен, от които се получи следното изречение:
“ На гражданинът Абстракция се предлага в бъдеще да си избере републиканско име, ако иска да не си навлича по-нататъшни подозрения“.

Един човек всеки ден се присламчвал към сватбарите и щом младоженците напускали залата, където се подписвали, заедно с придружаващите ги, се насочвал към мястото на пиршеството.
Там получвал по някое питие и храна, а между дригото се запознавал с някоя дама.
Роднините на младоженеца смятали, че е близък на булката, а тези на невестата смятали, че е близък на младоженеца.
Но веднъж този човек се оказал на сватбата на своя близка приятелка. Тъй като тя била в сватбена рокла и с оформена прическа, той не могъл да я познае.
– А тебе, кой те е канил тука? – закрещяла срещу него булката…..
Когато човекът излязъл от болницата, престанал да ходи на чужди сватби.
Сега ходи само на чужди помени.

Рисунките ѝ са тихи, почти безмълвни размишления. Те са толкова добри, спокойни и умиротворяващи, че изглеждат като сънища, посетили човек в топла лятна нощ.
По своята същност, тези рисунки са алегории и символи от детството.
Във всяка от рисунките си Синтия Теди е зашифровала и добавила „между редовете“ свои размишления, чувства и емоции.
Сюжетите са толкова реалистични, сякаш са видени от автора в реалния живот или са спомени от детството.
Във всеки случай, това е много позитивно и направено с въображение.