На островите  през есента беше ветровито и влажно. Младият геолог Спас Тенев беше част от геоложката експедиция, която изследваше околността.
Ураган отнесе лодката му и го приближи към непознат бряг. Младият човек реши да се върне отново на брега, ако не намери подслон някъде за тази нощ.
Едва направи няколко крачки и видя белокос старец, който го попита:
– Накъде си тръгнал млади момко?
– Изгубих се, а скоро идва нощта. Знаете ли тук наблизо някое селище или колиба?
– Тук в продължение на стотици мили никой няма да намериш. Ето там хълма горе, виждаш ли го? Изкачи се на него и тогава ще разбереш на къде да тръгнеш.
Спас погледна към хълма, а когато се обърна към стареца, той беше изчезнал.
От хълма геологът забелязал малка рибарска хижа. Вече знаеше накъде да върви.
Рибарят и жена му, много се изненадаха на появата на младия човек в това безлюдно място. Рибарят потвърди това, което му бе казал старецът:
– Наистина, тук по крайбрежието на стотина километра няма да намериш подслон. Тази нощ, ако не беше стигнал до нас, щеше да измръзнеш от студ или щяха да те разкъсат дивите зверове.
Спас не познаваше стареца, но знаеше, че Бог се е намесил, за да го спаси.

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

Всеки човек помни 5-10 телефонни номера, които той често използва. В процеса на повторна употреба на номерата се използват различни видове начини за запомняне.
Какви са тези начини?
1. Рисунка на телефонния номер образувана от цифровата клавиатура на телефона. Квадрати, линии, триъгълници. Цялата тази информация е оформен като геометрични фигури.
2. Числата на телефоните в непосредствения им вид, както виждаме телефонен номер на хартиен носител. Това е зрителна информация.
3. Във вид на една фраза. Двеста и четиридесет и шест, седемнайсет, двадесет и три. Тук работи речевата памет, когато си спомняме добре отделните думи или кратки фрази.
4. Свързване към познатия информация. Мнемонически метод, който повечето хора използва. 906-917 – 41-906 63 – лесно се запомня, защото шест е обърната девятка, 917 – година на революцията, 41 началото на войната, 59 – годината на моето раждане. Познати, например, математическа константа – 3.14.
5. Групирането на лесни за запомняне комбинации от числа. 121 – 00 01 12 – 1 – 000 – 1. Често можете да видите как по реклами прегрупират телефонни номера, така че се получат по-прости за запомняне групи от цифри.
Комбинацията от тези методи, плюс повторната употреба на информация, многократно набиране на месеци или дори години, дава ефекта на запомняне „просто така“. И това е само за една дузина телефонни номера.

Човек отива в църквата, моли се, изповяда греховете си, а когато излезе от  нея, започва да осъжда и коментира другите. Приятно му е да търси и намира чуждите грешки. Ходенето на църква не е прибавило смирение?!
Хората са длъжни да правят това, което църквата ги учи.
Ако жадуваме да узнаем за караници, скандали и желаем да чуем една или друга клюка, ние сме не смирени, а егоисти.
Веднъж станах неволен свидетел на следния разговор.
– Какво ще кажеш за скандалната история с Х….?
– А ти колко време си се молил за този човек?
– Но аз те питам за скандала!
– Разбрах въпроса ти. За това те питам, колко сълзи в молитва си пролял за човека, който искаш сега да обсъдим?
Желаещият да поклюкарства за чужда сметка, изведнъж замлъкна, той не знаеше какво да отговори.
Не трябва да сме егоистични към ближния, какъвто и да е той. Ако съдим егоистично другите, ще дойде време, когато Бог ще се отвърне от нас и ние ще паднем в същите грехове, които до скоро сме осъждали.
Смиреният и скромен човек не осъжда, не съди другите и не се стреми да заеме първото място. Той не обича да е център на вниманието.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..