Разочарованието бе изписано на лицето му. Толкова труд и безсънни нощи за да надникне в бъдещето. И какво накрая…
– Изпитвам съжаление към тези хора — каза Петер. — Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.
– Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.
– Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.
– Като че ли тя се е развивала именно в тази посока. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.

Ново изкуство могат да създадат само хора, които обичат човека. А дали човекът не е изгонен от изкуството? Какво е останало все пак? Дори и с откраднати похватите едва ли може да се достигне ключа на голямата живопис.
Спомням си, за една история случила се след войната. Състояла се дискусия между европейски и американски художници. Станал един от американците и заявил:
– Ние вече не сме зависими от Парижката школа.
Друг казал без много церемонии:
– Взехме всичко от Европа, което може да се вземе, включително и музейните шедьоври. Нямаме повече нужда от уроци.
Трети предрекъл:
– Сега идва времето, когато целият свят ще се учи от нас.
Най-накрая поканили да си каже мнението и един човек, който тихо седял в ъгъла и мълчал:
– Всъщност ще кажа нещо съвсем малко. Преди няколко години американски агрономи взеха от нас пръчки от лозата «Помар», за да правят американско вино «помар». Пръчките бяха засадени в Калифорния, хванаха се отлично, гроздето дори бе по-едро от нашето. Само че виното нямаше вкуса на «помар»….

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

Хората много се обезсърчават, когато им покажеш колко бавно и трудно се постига успех в изкуството. Веднъж една посетителка, вече не в първа младост, попита майсторът в ателието:
– За какъв срок според вас може да се овладее скулптурата?
– Тук за срокове не можем да говорим, – спокойно отговори майсторът. – Ако работите настойчиво и имате способност, след двайсет години може да усетите, че наистина навлизате в скулптурата.
– Но след двайсет години аз може и да не съм жива.
– Вижте какво, госпожо, великият Роден е започнал да лепи глина от четиринадесетгодишна възраст, а фигурата си «Бронзовият век» е направил чак на трийсет и седем години. Когато ви давам срок от двайсет години, аз ви поставям наред с един гений. Да се надяваме, че мрачното ви предвиждане за смъртта няма да се сбъдне. Но при всички случаи вие ще имате един осмислен живот и едно задоволство, че всеки ден напредвате, макар и само с милиметър.

Аполон разпоредил сред поклонниците си така:
Епиците получиха гръмките тръби, химнописците — божественото вдъхновение, трагиците — сълзите, на ораторите — софизмите и историците — целия човешки род като плячка.
За сатириците не останало нищо на дъното на кошницата, но им било дадено правото да се утешават, като се подиграват с всичко.
Нима искате да отнемете това право от тези клетници, лишени от наследство? Не ви ли е жал за горките хора?