В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….

Кучето на име Боцман се появи в метеорологична станция на Белия остров в Карско море, преди няколко години.

Кучето се бе родило на палубата на ледоразбивача, който доставяше  нужните материали на метеорологичната станция.

Животното се хареса на полярниците и изследователите решиха то да остане при тях.

Закалено от Арктика, кучето стана много храбро и сега пази полярниците от белите мечки, които много често приближават до метеорологичната станция.

Често на острова времето е много лошо, бушува виелица. Хората и мечките при тези обстоятелства могат и да не се видят, но Боцман винаги усеща хищниците.

Белите мечки независимо от това, че могат с един удар на лапата си да убият кучето, не го закачат, даже проявяват към него уважение.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Какво да кажем за случилите се терористични актове на много места по земята? Можем само да плачем и да се молим.

Ние живеем в свят, където всяка наша дума и постъпка се отразява на всичко около нас.

Всяка война започва с „безобидните“ дрязгите в блока, където живеем, но на нас това не ни прави впечатление.

Ние също създаваме конфликти, макар и малки, микроскопични, но ужасни и жестоки. Това става, когато отмъщаваме един на друг, сеем омраза един спрямо друг, …..

Ние не забелязваме тези „терористични актове“, защото те имат много по-малки размери, но подобни създаваме почти всеки ден. Оскърбяваме, обиждаме, сипем проклятия и желаем нашия „враг“ да умре.

Но ние не обръщаме внимание на тези случай, докато те не достигнат до катастрофални размери.

За съжаление престъпленията и нещастията са станали нещо обикновено в ежедневието ни.

Бог обича всички хора. За това се и бави, за да се покаят всички, да се поправят, така че да станем едно с Него.

Ще дойде време, когато Бог ще унищожи всяко зло, но това ще бъде края. Божията благодат действа навсякъде и във всеки. Хората, който я приемат, ще имат вечно блаженство, а тези, за който тя е нежелана, се обричат на вечна мъка.

Не терористи, а Страшният съд чака всеки от нас. Готови ли сме за него?

Връщайки се към смъртта на хората в Брюксел, ще кажа, че такива събития ни напомнят, че и ние сме смъртни и можем да умрем неочаквано. За това трябва да се приготвим още сега за срещата си с Бога. Нека да използваме по най-добрият начин времето, което ни е дадено за покаяние и поправление.

А за убийците и тези, които са загубили близките си в тези кървави събития нека се молим.

За много хора е опасно да напуснеш работата си и да се занимаваш със това, което обичаш, но именно това е направила турската художничка Senna Runa. Преди това тя е била специалист HR. Тази работа  е добре платена.

Художничката дава следния съвет на тези, които решат да се посветят на любимото си занимание:

– Всичко, което създавате, може да се нарече изкуство. Ако вярвате, че създавате красиви неща, ще видите, че и другите ще се съгласят с вас. Аз бях съвсем нова в тази работа. Работих по цял ден в продължение на 7 месеца. Понякога се страхувах, че нищо не се получава, но повярвах, че това, което създавам има бъдеще и продължих напред.

Senna Runa се занимава с квилинг или така нареченото книгоусукване. Чрез него се правят плоски или обемни композиции от усукани и завъртени спирали от дълги, тесни и плоски ленти.

Насладете се на част от това, което е направила художничката.

Навярно ще се изненадате какви изумителни неща могат да се направят само от една завита и усукана лента.