Много от нас добре помня един епизод от романа на Жул Верн, когато морските пътешественици случайно откриват в стомаха на акула, бутилка с бележка, която бил хвърлил в морето капитан Грант. Дори 150 години по-късно, така постъпвали моряците, изпаднали в беда. Но такава „морска поща“ не е много надеждна.
На бутилката на капитан Грант много ѝ е провървяло. Но останалите бутилки трябвало да плуват в продължение на много години в моретата и океаните.
През 1784, в Тихия океан, потънал японския кораб. 44 моряк намерил убежище на необитаем коралов остров. Един от моряците написал зов за помощ, сложил я в бутилка и я хвърлил в морето.
Станало така, че вълните изхвърлили бутилката на японския бряг и дори близо до родния град на моряка, станал жертва на корабокрушението. Но това се е случило чак през 1934 г., т.е. 150 години по-късно!
През първата половина на XIX век са създадени международни сигнали за бедствие. Корабите стреляли с оръдия и трябвало да размахват определен флаг. А през нощта, било необходимо да се дават сигнални светлини и ракети.
Това е вече една голяма крачка напред, но ако по морските линии край бреговете тези сигнали могат да се видят. Ефективността на техните действия в безкрайните простори на океаните, в новите, малко известни пътища, е практически нула.
През 1986 г. се появило ново ефективно средство за комуникация – радиото. И две години след откриването му великият руски учен Александър Попов обуорудвал с безжичен телеграф първия кораб. Той бил английски плаващ фар. Една година по-късно, когато фарът се сблъскал с парахода „Матюс“, за първи път в историята на корабоплаването е бил изпратен сигнал за бедствие по радиото.
Въпреки това, ясен сигнал на призива за спасение не съществува все още.
На 3 ноември 1906 е била подписана Берлинската радиотелеграфна конвеннция, приела за международен сигнал за бедствие «SOS». SOS – това са през първите три букви от английската фраза „Спасете нашите души“ – Save Our Souls.
От тогава този сигнал е използван от хиляди бедстващи кораби. И всички кораби намиращи се наблизо, заедно бърза да им помогнат.

1-ви май, традиционно барбекю, излети и весела почивка. А знаете ли как са празнували преди 1-ви май?
Повечето хора знаят, че 1 май е Международния ден на труда. Много хора си спомнят плакати с лозунга „Мир! Работа! Май!“, знамена, манифестации. За някои от тях това, все пак е празник и носталгия, за други просто допълнителен почивен ден. Но не всеки знае, че 1-ви май може да има няколко „магически “ значения.
Независимо, че нашата планета е дом на много различни народи с техните вярвания и традиции, този ден е отбелязан в много календари.
В нощта на 30 април срещу 1-ви май, е обозначена като “ нощ на вещиците “ или „Валпургиева нощ“. В този ден, всяко зло идва “ в светлината“ и се устройват сборища.
Келтите и друидите нарекли този празник Белтейн, който също още се нарича „началото на лятото“ и “ Маят на Ева“. Родното място на този празник, с право може да се счита Ирландия. Названието на тържествата, грубо се превежда като „брилянтово сияние на огъня“.
Вярвало се е, че на този ден бог – един юноша става мъж и се запознава с богинята на жените, извършвало се е тайнството на ритуала брак. След, което следвала нощ на страсти и зачатие на нов живот. Това символизирало плодородието, прераждането на пролетта в лято.
За тържеството се приготвяли предварително с изпечени курабийки, всички видове сладкиши, запасявали се с вино и сушени билки. С настъпването на здрача, запалвали огньове – символ на слънцето, топлината, светлината, радостта и плодородието. Това бил фар за силите на доброто. Двойки прескачали огньове, държейки се за ръце. Животновъдите подгонвали добитъка си между огньовете, за да го очисти от болест, уроки и да се подобри плодовитостта им. Около огъня се завъртали хора и била възхвалявана богинята на май, призовавайки я да дари топлина и роса, светлина и живот.

„Нарекох този остров Isla de los Alcatraces (Островът на пеликаните), защото тук има такова изобилие от тях“.

Испански лейтенант Хуан Мануел де Аяла, 1775г.

Скалата е  официално открита и кръстена от Хуан Мануел де Аяла през 1775 година, местните индианци олони, или костано, са събирали яйца и са ловили риба около острова поколения преди това. Няма свидетелства някога там да е съществувало постоянно селище, макар че близкият Ангелски остров е бил населен.

През 1853 година на Алкатраз е построен първият фар на Западното крайбрежие. Тъй като мъглата често правела фара безполезен, в него имало камбана, която да се бие на ръка. Сто и десет години по-късно, през 1963-та, той бил автоматизиран. Къщата с камбаната за мъгла стои и до ден-днешен; фарът още работи.

Днес считаме Алкатраз за бивш федерален затвор, но има документи от около 1861 година, които сочат, че там са били държани пленници от Гражданската война. Първият официален затвор е построен през 1867-а. До 1933-та затворът бил военен, след което станал федерален. Повечето легенди около Скалата и прочутите й обитатели — сред които и Ал Капоне, който лежал там между 1932-ра и 1939-а — датират от това време. Алкатраз изпълнявал ролята на федерален затвор само трийсет години, преди да бъде закрит през 1963-та.

Шест години по-късно група от осемдесет индианци, представители на повече от двайсет различни племена, дебаркирали на изоставения и пустеещ остров и се опитали да го завладеят за индианска територия. В политическо изявление групата, която сама се наричала „Индианци от всички племена“, предложила да откупи острова от американското правителство срещу „24 долара в стъклени мъниста и червен плат“.

Целта на тази иронична оферта била да покаже убеждението на индианците, че островът е откраднат от тях. Те искали да си върнат онова, което смятали за индианска земя, и да създадат там Център за индиански изследвания и Велико училище по индианско обучение. Окупацията на Алкатраз от индианците продължила деветнайсет месеца и макар че в крайна сметка се провалила и активистите били отстранени, тя успяла да привлече внимание към тежкото положение на индианците в Съединените щати. Днес по сградите на острова могат да бъдат видени надписи от този период, най-вече по стената зад голямата табела на пристана. Върху официалната табела на Американските затвори с червена боя са изписани думите „Индианци, добре дошли“ и „Индианска земя“.

През 1972-ра Алкатраз става част от Националната туристическа зона „Голдън Гейт“ и всяка година островът е посещаван от над милион души.

Настъпила вечерта. Един човек взел една малка запалена свещичка и започнал да се изкачва с нея по една дълга и вита стълба.
– Къде отиваме? – попитала свещичката.
– Ще се изкачим на кулата, за да осветим пътя на корабите.
– Но нито един кораб не би могъл да види моя пламък, –  възразила свещичката.
– Дори светлината ти да е слаба, казал човекът, ти продължавай да светиш колкото можеш, а останалото остави на мен.
Стигнали върха на кулата. Човекът приближил към една голяма лампа и я запалил с помощта на малката свещичка. Скоро големите огледала зад лампата отразили лъчите и светлината се разпръснала на километри наоколо, навътре в морето, осветявайки пътя на корабите.
Така както една малка свещичка може да запали огромен огън и да посочи пътя на хората, така пламъкът в твоето сърце и добрите ти дела могат да променят живота на мнозина, дори и да не го осъзнаваш.
Просто бъди светлина за хората около теб, като фар който направлява корабите към безопасното пристанище.

Става дума за Александрийския фар. Построен е на острова срещу пристанището. Той е  бил чудо на технологията и архитектурата.
Проектиран е от малоазийския грък Состратос. По всяка вероятност е завършен през 279г. пр. Хр.
Издигал се е насред покрит с колонада двор и е имал четири етажа.
Квадратният долен етаж е бил осеян с множество прозорци и в него имало около 300 помещения, в които бил настанен обслужващият персонал. В центъра имало двойна спираловидна стълба, по която с помощта на машини се вдигало горивото.
Вторият етаж бил осмоъгълен и се заемал изцяло от спираловидната стълба. Над него се издигал кръглия трети етаж, след който идвал ред на самия фар.
На върха вероятно е имало някакво тайнствено огледало, което изпълнявало ролята на гигантска увеличителна леща, с чиято помощ се наблюдавали корабите на голямо разстояние. Същевременно  то можела да фокусира и насочи слънчевите лъчи към неприятелската флотилия и да я подпали.
Според една легенда византийският император искал да нападне Александрия, но се уплашил да не би „магическото огледало“ да открие и унищожи корабите му. За това изпратил свой агент, който спечелил благоволението на халифа и му казал, че под фара лежи заровено съкровището на Александър Македонски.
Халифът наредил сградата да бъде разрушена и преди жителите на града да успеят да се намесят, двата горни етажа, включително и магическото огледало, рухнали в морето
Оттогава фарът бил само жалък остатък от някогашното величие, а на върха му горял голям огън.
Днес от него е останало още по малко.