Сътрудниците на университета в Тел Авив проф. Бернар Атали и д-р Ашер Перец са представили ново лекарство за невропатична болка.
Невропатична болка се причинява от увреждането на нерви и тъкани. Тя често е виновна за хроничната болка. Този вид болка може да бъде в резултат от злополука или заболяване, като злокачествен тумор, туберкулоза на кожата и диабет. Невропатична болка обикновено е устойчива на традиционните болкоуспокояващи, включително ибупрофен и дори морфин, за това може да стане причина за пожизнена нетрудоспособност.
Новото лекарство BL-7050 потиска предаването на сигналите за болка, въздействайки на група протеини, които функционират като канали на калия. Калият играе ключова роля във възбудимостта на клетките, особено на тези, които се намират в нервната система и сърцето. Когато калиевите канали не функционират нормално, клетките са склонни към хипервъзбудимост, което води до неврологични и сърдечно-съдови заболявания като епилепсия и аритмия. Освен това,  по калиевите канали се предава болката, предизвикана от повредените нерви и тъкани.
При експериментите с плъхове се е установило, че лекарството предотвратява прекалената неврона възбудимост, като по този начин защитава не само от невропатична болка, но и от епилептични припадъци.

Помислете колко важно за вас е дадено събитие? Мисля, че по-важно е как то  действа върху вас. Нашият живот се определя не от това, какво сме видели, а как го възприемаме.
Всеки трябва да се учи. След падане трябва да искаме шанс да опитаме отново, а от грешките си е необходимо да се поучим. Колкото повече търсим, толкова повече ще намерим. Нека се опитаме да извлечем полза от неудачите си.
Във всеки от нас има нещо, което в другите го няма. Ние можем да правим виртуозно това, както никой друг. Търсете това зрънце в себе си и го развивайте. Никога няма да се провалите, ако се занимавате с това, за което сте предназначени.
Целия свят е театър, в който ние играем. Но какво играем? Роли, които други са изискали от нас или режисираме сами своите действия и решаваме как да играем?
Успехът не ни учи на нещо. Това правят грешките. Те ни карат да бъдем по-внимателни и ни мотивират към промяна и развитие. Всеки, който иска да се учи трябва да експериментира, а в тези си действия можем да сгрешим. Важното е навреме да разберем, че грешим и да не униваме.
Колкото по-голямо здание се стремят да построят строителите, толкова по-дълбоко копаят и по-як фундамент изграждат. Така е и с всеки от нас.  Колкото по-голяма задача поставяте пред себе си, толкова по-сериозно трябва да помисли  за израстването  и обучението си в тази насока.
Не се отказвайте! Ако копнежа е в сърцето ви, не го оставяйте да загине и да изчезне на цяло. Животът е борба, в която успяват само упоритите.

Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.

Това бе най-тежкия ден за него. Мотора на помпата изгоря. Жена му падна от каруцата и лошо си нарани крака. И за капак изчезна деветмесечното им биче и то от двора им.
Гласът му прегракна да го вика и търси из двора. Никакъв звук, никакво мучене. Мъката бе сграбчила сърцето му и го мачкаше болезнено.
„Хайде, мотор може и нов да си купи, жена му ще стъпи бързо на крака, жилава е, но бичето“. Мислите му се въртяха, като хала в главата и не намираха покой.
Нощта пусна тъмните си воали и скри слънцето. Търсенето не даде резултат цели два дена. Той крачеше из двора неспокойно и си мислеше: „Къде може да е? В дън земята ли пропадна?“
Изведнъж долови слабо мучене. Идваше откъм ямата. В нея обикновено складираха зеленчуци и плодове. Не знам кое беше по-бързо, краката му или желанието му да стигне там час по-скоро, но вече беше на самото място и се взираше в тъмнината.
Плесна се по главата, изтича до вкъщи, грабна газената лампа и с треперещи ръце запали фитила й. Насочи я към дупката и видя главата на бичето. Облекчения и радост обляха сърцето му.
Разтича се. Извика съседите. Киро се бе прибрал с багера, та предложи да изкарат животното с куката. Настана суматоха около въжетата. Чудеха се как най-добре да привържат бичето, за да го измъкнат.
Всичко стана само за пет минути. Странно, но животното не реагира и беше напълно спокойно.
На другия ден хората се смееха и разправяха за „необикновеното изчезване“.
Когато паднал, бикът се озовал пред „богата трапеза“. За времето през, което го търсили, той успял да изяде всичките моркови и зеле складирани там. И когато огладнял, започнал жално да мучи.
Не било шега работа, дупката била дълбока 3 метра, а животното тежало 300 килограма.

В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.