През този сезон на Невена откриха тежко заболяване. Тя постъпи в болница и постоянно получаваше все лоши новини за състоянието си. Изплака толкова много сълзи, колкото не бе проливала през целия си живот.

Спря да яде. За месец загуби десет килограма от теглото си. Постоянно мислите ѝ бяха за родителите и снахите с малки деца, на които не можеше да помага вече.

Обхваналият я страх действаше не само физически, но и психически и то по всякакъв възможен начин.

Един ден я посети една позната. Не бяха се виждали много отдавна. Кремена ѝ се стори много променена. Невена сподели мъките си и терзанията с тази жена.

Кремена вместо да я успокоява като всички останали и разказа какво сме ние според Божието Слово, любими Негови деца.

– За това ние имаме власт над страха, – кротко обясняваше Кремена. – Христос ни освобождава от всяко иго. Не бива да се обременяваме от робството на каквото и да е.

– Но аз много се страхувам, – проплака Невена.

– Не разбираш ли, че страхът те прави роб, но ние сме дъщери на Всевишния Бог…….

Двете жени още дълго разговаряха. Невена осъзна, че е ходила на църква, но до сега не е разбирала своята нова идентичност в Христос и силата, която придобива чрез Него.

Бъдете насърчени. В светлината на това кои сме в Христос и въоръжени с добро познаване на това пред какво точно се изправяме, можем да победим не само страховете си, но и всичко друго, което ни гнети и подтиска.

Григорий бе тръгнал към Светите земи, за да се поклони на гроба Господен.

На пътя го срещна ужасно грозно същество, което дори на човек не приличаше. По-скоро бе кълбо с бодли или шипове трудно можеше да се разбере, но се движеше и говореше.

– Къде отиваш? – попита кълбото.

– В Ерусалим, да се поклони пред гроба Господен. Ами ти накъде?

– О, аз съм смъртоносна болест. Обикалям пътищата, за да си прибера моите пет хиляди човека.

Григорий побърза да се отдалечи от това чудовище и с примряло сърце продължи нататък.

От това, което поклонника чу по-нататък му щръкнаха косите. Маса хора бяха покосени от смъртоносна болест, която бързо се разпространяваше между хората.

На връщане Григорий пак срещна кълбото.

– Ти излъга, – смръщи вежди поклонникът, – каза, че ще вземеш само пет хиляди, а те са много повече.

– Не съм те измамил, – отговори кълбото, – аз си взех моите пет хиляди.

– А останалите? – попита строго Григорий.

– Те умряха от страх …..

Васил Петров дълго се залежа. Болестта му се оказа по-тежка, от колкото се очакваше. Май дните му вече бяха преброени.

Жена му изпълнена със страх за здравето на мъжа си, често си намираше повод и влизаше в стаята да провери дали изобщо диша.

Тя постоянно сновеше из цялата къща и не можеше да се спре.

Накрая реши:

– Ще ида до нашият лекар. Така повече не може, ще ми се пръсне сърцето.

Мария за двадесет минути се дотътри до лечебницата и припряно заудря по вратата.

– Какво става? – недоволен глас изръмжа отвътре.

Мария плахо бутна вратата и влезе с наведена глава.

– Докторе, ела да видиш Васил …

– К’во му е? – смръщи вежди докторът.

– Все така лежи, но се страхувам, че бере вече душа …

– Добре, – махна с ръка лекарят, – ще дойда да го видя.

След като Мария си тръгна докторът изпъшка:

– Стари хора, какво да ги правиш? Страхуват се, треперят! Един ден повече или два по-малко няма никакво значение. Те са си изживели живота, но още им се живее.

След това той удари масата пред себе си с ръка и излезе.

На портата Мария го посрещна още по-объркана. Докторът имаше чувството, че от притеснение тънките ѝ крачета ще се пречупят и тя ще се свлече пред него, но слава Богу размина се.

Повече от половин час лекарят почукваше и се вслушаше в пациента. Напипа пулса и поклати глава. Притисна ухо към гърдите му. Обърна го по корем, после настрани, а след това и по гръб.

Повдигна му крака, отвори очи му. Погледна в устата му и накрая произнесе уверено и категорично:

– Бабо Маро, трябва да ти съобщя нещо много печално. Съпругът ти е мъртъв от два дни.

Васил ужасен повдигна глава и уплашено изстена:

– Не, любима моя, аз все още съм жив.

Мария пристъпи енергично към болния, удари го с юмрук по челото и гневно изкрещя:

– Млъкни! Докторът по-добре знае, дали си жив или мъртъв!

Те стояха един срещу друг и се гледаха. Страхът гледаше нахално и се усмихваше враждебно, а Вярата му противостоеше със спокойствие и сигурност.

– Ха-ха-ха, …. ха-ха, …. – гласът на Страхът кънтеше жестоко и разтърсващо. – Хората смятат, че могат да ми се противопоставят с надеждата, смелостта и силата си.

– Но много от тях не знаят, че ти се страхуваш само от мен – Вярата.

– Аз действам парализиращо, – изкриви устни предизвикателно Страхът. – Потушавам мира и атакувам основата му, именно теб, Вяра. Когато съм налице, спокойствието у хората излиза през прозореца.

– Мнозина знаят, че твоят корен е съмнението, – спокойно каза вярата.

– Да аз внасям колебание и недоверие в Бога, – изпъчи се гордо Страхът. – Нека човеците смятат, че Господ няма да изпрати помощ и че не е способен да се справи с кризата.

– Да, но Бог е тук и Той ще снабди всяка тяхна нужда от Своето богатство в слава, – възторжено възкликна Вярата. – За Него всичко е възможно.

– Но аз ще заплашвам не само с думи, но и с дела, – крещеше Страхът.

– Бог ще даде мъдрост на хората и те няма да се травматизират от теб. Дори и да се изпълнят заканите ти, Господ ще помогне на людете да се справят с предизвикателствата.

Страхът съскаше и удряше всичко край себе си.

– Когато човеците намерят подкрепа в Божите обещания, те непременно ще победят, – продължи въодушевено вярата. – Твоите напасти, болести и вируси не ще поставят хората в безизходица, защото те ще имат мен – Вярата като силно и мощно оръжие.

– На какво разчиташ? Нима твоите жалки хора ще се фокусират на това, което може да стане реалност? – със стиснати зъби и гнява произнесе Страхът.

– Не, те ще уповават на това, Което е истинско. Истината за Бог и Неговата любов, увереността, че Той се грижи за всеки, оставил се в ръце Му и очакването, че Той ще снабди потребностите на людете си, ще донесе онзи непознат мир в сърцата на хората, който ще им помогне да преминат през всичко.

В голямата гора настъпи радост или всеобщ страх не знам, но на лъва се родиха три малки лъвчета. Две от тях определиха за умни и съобразителни, а третото, което бе и най-малкото, минаваше за мързеливо и недобросъвестно.

Мина време лъвчетата пораснаха и старият лъв започна да ги води на лов.

– Ти върви до мен и не се отдалечавай, – поръча лъвът на малкото лъвче, за което никой не предполагаше, че може да излезе солиден заместник на бащата.

Това предупреждения на старият бе не за друго, а защото се страхуваше да не го изгуби из високата трева и гъстите храсти.

Водейки го със себе си лъвът инструктираше малкия:

– Ето така трябва да се скриеш….. така да пълзиш…. А когато атакуваш плячката …..

Безкрайни бяха поученията, но те дадоха резултат. Макар да изглеждаше лениво и безгрижно, малкото лъвче умееше да слуша и възприема.

За това този малкият, от който никой не очакваше нещо особено, се превърна в истински ловец. Той бе гордостта на баща си.

В края на краищата малкият Лео замести застаряващия си баща и това стана, не защото бе станал любимец на баща си, а поради качествата, които изявяваше и респектът, който предизвикваше.

А братята му, които бяха свикнали да стоят на заден план, защото можеха сами да се грижат за себе си, се превърнаха в най-обикновени лъвове.