Заваля сняг на едри парцали и покри земята с бяло одеяло. Дърветата, чийто клони бяха поръсени с бели кристалчета, се превърнаха в приказна гора.

Въпреки застудяването група пенсионери се бе събрала в любимия си клуб.

– Остаряваме, – въздъхна Продан, – главите ни побеляха като всичко наоколо.

– Е, не е толкова лошо да остаряваш, – противопостави му се Даца.

– Ако списанията по будките са някакъв критерий, – намеси се и Сава, – процесът на стареене е катастрофа във всяко отношение.

– Какво толкова им има? – възкликна Стефана.

– Всички на снимките са млади, здрави и красиви, а в магазините ви предлагат хиляди продукти, които да ви накарат да изглеждате по-млади, но уви вече сме стари, – тъжно се изказа Дора.

– И от стареенето има полза, – обади се закачливо младата пенсионерка Веска.

– Полза …. въобразяваш си, – засмя се Рангел.

– Заедно с бръчките идва и мъдростта, – отбеляза находчиво Кремена. – Ние сме я натрупали постепенно ….

– Погледни сега младите, – прекъсна я Цачо, – на тях не им трябва мъдрост.

– Остаряваме, – примирително каза Станой, – но имаме друг поглед за хората, парите, обноските, работата ….. Едва сега оценяваме кое е правилно и кое нищо не струва.

– Побелее ли ти косата, носи я все едно са ти поставили корона, – добави Калчо и се усмихна шеговито.

– Ей, – не можа да се стърпи чистачката, която бяха наели да чисти клуба, – като ви слушам с голямо нетърпение очаквам да остарея.

Всички се засмяха.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.

Застудя. Време си му беше. Жалко, че нямаше сняг. Дано не хванат по-големи студове. Без снежна покривка посевите ще измръзнат.

Дамян бе непокорен и буен. Не слушаше, когато го предупреждаваха:

– Облечи се по-добре.

– Сложи си шапка.

– Стига с тези маратонки, обуй си по-топли обувки.

Резултатът не закъсня. Дамян настина, а лекарят бе категоричен:

– Двойна бронхопневмония.

И така това опърничавото момче се озова в болницата.

Майка му лежеше няколко етажа по-нагоре от него. Състоянието ѝ бе много тежко. Лекарите не даваха никакви надежди за подобрение.

Дамян много се тревожеше за майка си, но какво можеше да направи?

В отделението някой бе пуснал радио. От него се носеше:

– Тиха нощ Свята нощ! Всичко спи …..

Дамян се заслуша в песента и Божият мир го изпълни. Надежда се зароди в тревожната му душа. Притесненията, не толкова за себе си, а повече за майка му, се стопиха и изчезнаха.

Спасителят, Князът на мира, дойде на земята като бебе, носейки светлина, радост и мир за живеещите в „смъртната сянка“.

Там в болницата Дамян изпита мира, който надвишаваше всяко разбиране.

Тази среща с Бога го окрили и той само Му благодареше, защото бе освободен от тревогите си.

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.

Хората си казаха:

– Аха най-после и зимата се показа.

– Крайно време беше, влязохме в декември.

Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.

Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.

– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.

– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.

– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.

– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.

– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.

– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.

– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.

– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.

Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.