38 украински евреи са преживели нацистката окупация, скривайки се в пещери.

Еврейското семейство Штермер, преживяло страшните години на нацистката окупация под земята. Естер Штермер и нейните шест деца живеели в украинско село. В края на 1941 г. в селото дошли нацисти.

Хиляди евреи били хванати и изпратени в концентрационни лагери. Но Естер успяла да спаси децата си, като се спуснала с тях в пещера, неприспособена за живот. Тази пещера станала надеждно убежище за 38 евреи.

За живота им под земята разказват синовете на Естер Саул и Сам. Единият сега е на 92 години, а другия на 86.

През 2010 г. Саул и Сам отново се спуснали в пещерата, но това направили при снимането на филма „Няма място на земята“.

– Майка ни беше много умна жена. Ако не беше тя, ние отдавна да не сме между живите, –споделя Сам Штермер.

Веднъж немски войник нахлул в пещерата, където се криели евреите. Естер му преградила пътя и казала:

– Не разбираш ли, че фюрерът губи войната, защото ние сме тук?

Можете ли да си представите еврейка, която произнася думата „фюрер“?

До април 1944 г. 38 човека, криещи се в пещерата, са живели като прилепи. Добивайки храната си нощем, привиквайки да живеят в пълна тъмнина.

След войната Саул и Сам заминали за Канада, където основали собствен бизнес.

38-те оцелели в тъмнина добили 125 деца, внуци и правнуци.

Той беше не само хирург, но и лекар. Понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше и до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но след време пак прибегнали до него.

Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Докторът  влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната.

На главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишницата голям хляб.

И както си стоял и гледал съсредоточено, чупел хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи. Край леглото се били събрали домашните, кой прав, кой коленичил и тихичко хлипали.

Изведнъж докторът започнал да взема шишенцата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал:

–  Какво сте се разревали! Нищо й няма. Тя се преструвала. Я си покажи езика!

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си. Почнали да ругаят доктора, задето се държал така лошо пред един смъртник.

Ала той ги прекъснал грубо:

– Тъпаци! Вие ли ще ме учите? Казвам ви, че нищо ѝ няма. Болна е от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцутени номера, тя…

Тук умиращата станала от леглото и в очите ѝ заискрял войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа.  Истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел.

Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила.

Такъв беше докторът чието име бе толкова известно и толкова тачено в долината.

Живял някога един богат търговец. Той имал четири жени.
Четвъртата си жена търговецът обичал  повече от всичко. Той я обличал в красиви дрехи украсявал я със скъпоценни накити. Грижел се за нея и я пазел.
Третата си жена търговецът обичал също силно. Много се гордеел с нея и се стараел при всяка възможност да я показва на приятелите си. Въпреки това, той се страхувал, че тя може да си тръгне и да отиде при друг.
Търговецът обичал и втората си жена. Тя била много внимателна и търпелива. Когато търговецът срещнел трудности винаги се обръщал за помощ към нея. И тя му помагала да премине през тежките времена.
Първата жена на търговеца била много лоялна. Тя често се жертвала, за да успее той. Но той не я обичал. Едва ѝ отделял внимание, но тя го обичала предано и горещо.
Веднъж търговецът се разболял тежко и разбрал, че краят му е близко. Тогава той погледнал назад и прегледал отминалия си живот. Помислил си: „Сега имам четири жени, но в смъртта ще бъда съвсем сам. О, как ще остана сам…?“
Тогава търговецът повикал четвъртата си жена:
– Обичах те повече от всичко. Обличах те в най-доброто и те пазех. Сега, когато умирам, ще останеш ли със мен, за да не остана сам в другия живот?
– За нищо на света! – казала четвъртата му жена  и без да каже повече дума си тръгнала.
Отговорът пронизал сърцето на търговеца, като остър нож.
Натъжен търговецът се обърнал към третата си жена:
– Цял живот те обичах много и се грижех за теб. Ще ме последваш ли в смъртния ми час?
– Не, – отговорила третата му жена. – Животът е толкова хубав. Когато ти умреш, аз ще се омъжа за друг, не се обиждай, моля те!
От тези думи сърцето на търговеца застенало и изстинало.
След това търговецът попитал третата си жена:
– Винаги се обръщах за помощ в трудни моменти към теб и ти си ми помагала. Ще ми помогнеш ли и сега или и ти ще ме оставиш?
– Съжалявам, – казала тя, – но този път не мога да ти помогна. Най-доброто, което мога да направя за теб е да те придружа до гроба и да те погреба според обичая.
Отговорът като мълния поразил търговецът и той напълно увехнал.
Изведнъж в тишината се чул глас:
– Аз ще дойда със теб. Ще отида там, където отидеш. Никога няма да те оставя.
Търговецът повдигнал глава и видял първата си жена. Тя била толкова слаба и крехка, навярно от недохранване. С дълбока скръб търговецът казал:
– Трябвало е да ти отделям повече внимание, когато можех. Не бях прав. Прости ми.
Всъщност всеки от нас притежава тези четири жени…
Четвъртата жена е нашето тяло. Колкото и да се грижим за него, в часа на смъртта то ще ни изостави.
Третата жена е нашето имущество, положение и състояние. Всичко това след смъртта ни ще отиде в други ръце..
Втората жена, това е нашето семейство и приятелите ни. Те са ни били близки през живота ни, но при смърт ще ни изпратят само до гроба.
Първата жена е това, което не можем да видим. Това е нашата душа. Често я пренебрегваме гонейки материалните блага и светските удоволствия. Тя в действителност остава навсякъде с нас, даже и след смъртта.
Може би трябва да се погрижим по-добре за нея, докато не е станало късно, тъй като животът ни в този свят не е безкраен….

Вървели двама души по пътя. Те носели на гърбовете си по един чувал с камъни. На единият в чувала имало едри камъни с остри върхове, а на другия камъните били по-меки. Пътят бил дълъг и камъните в чувалите непрекъснато се тресели.
Чувалът на първия не издържал, защото едрите камъни не си отстъпвали по острота и го съдрали. А чувалът на вторият стигнал цял и невредим до местоназначението, тъй като меките камъни от тресенето се триели един от друг и станали заоблени.
Така е и с всяко младо семейство. Когато си отстъпват и се адаптират един към друг те изграждат и запазват семейството, но когато настояват на своето го разрушават.
Даже и чувалът да се закърпи и камъните да се поставят обратно, макар и да се търкат и оформят, то чувалът цял няма да бъде никога.

Колко чести работещите жени завиждат на тези, които се занимават само с домакинска работа. Те се учудени, когато ги чуят да се оплакват от живота.
В последните години се появи нов синдром, синдромът на домакинята. В основата му лежи невротична депресия, която се проявява като спадане на настроението, ниско самочувствие, чувство за неувереност, усещане за незначителност в живота на семейството.
Домакинята има чувството, че я използват в качеството на обслужващ персонал и другите не забелязват колко време и сили изразходва за да създаде уют около тях. Еднообразната домакинска работа не носи чувство на удовлетвореност. „Колкото и да чистиш, все неприбрано и непочистено остава“.
Жената се чувства като катеричка в клетка, става раздразнителна и от всяко нещо се разплаква. Състоянието ѝ още повече се утежнява от умората. В грижата за дома не е включена почивка, а ако в дома има и малки деца, то домакинята години наред може да бъде лишена от нормален сън.
Жените имат нужда от любов и внимание, а на домакините често това е в недостиг, за това подозират мъжете си в изневяра и се смятат за безполезни особено за вече порасналите си деца. Често драматизират незначителни ситуации, особено когато става въпрос за здравето на децата.
Поради апатия тези жени изглеждат занемарени. На тях им е безразлично как ги възприемат околните. Лицата им обикновено са мрачни. Те често гледат телевизионни сериали и бурно преживяват в тях бушуващите страсти. От това разтройство все по-често страдат млади жени на 25-30 години, заети само с домакинска работа.
Какво да се прави тогава?
Ако сте домакиня и не можете да промените ситуацията, опитайте се да промените отношението си към хората. Признайте си, така ли искате да работите или вашето желание е продиктувано от принципа „Хубаво е, когато нас ни няма“?
Научете се да уважавате себе си и работата, която извършвате. От вас зависи какви ще израснат децата ви. Нито един педагог, колкото и голям да е, но може да изиграе такава важна роля в живота им , както вие. Освен това колко много професии вмествате в ежедневието си? Вие имате с какво да се гордеете.
Създайте си хоби, всяка жена трябва да бъде „изненада“. Вслушайте се в себе си и непременно ще откриете скрития във вас талант.
В крайна сметка Дж. К. Роулинг е написала „Хари Потър“ , когато е била безработна с малката си дъщеря на ръце. Агата Кристи е измисляла сюжетите на своите криминални истории, докато е била в кухнята. Безработната Астрид Линдгрен е измислила своите забележителни истории, докато се е опитвала да приспи детето си. Художничката Зинаида Серебрякова „най-хармоничен талант в Сребърния век“ най-много е обичала да рисува портрети на своите деца и близки.
Има много такива примери. Полезно е да се занимава човек със спорт, да танцува, да се разхожда. Физическата активност помага за премахване на излишния адреналин и по този начин спомага за борбата със стреса.
Общувайте с хората. Получавайте колкото се може повече впечатления, така ще дадете работа на мозъка си. Нали знаете, че органи, които не се използват атрофират. Не се затваряйте в домашната клетка.
Запомнете, ако се научите да обичате себе си, на другите нищо друго не им остава освен да се присъединят към вас.