Веднъж при Бога дошъл един възрастен селянин и му казал:
– Може да си Бог и да си създал този свят, но не си земеделец. Ти нищо не разбираш от земеделие. Има много да се учиш.
– Какво ще ме посъветваш? – Попитал Бог.
– Дай ми само една година и нека всичко става така, както аз искам и ще видиш какво ще стане. Няма да има бедност и нищета – самодоволно казал селянина.
Бог се съгласил. Той дал една година на земеделеца. Разбира се селянина поискал идеални условия: никакви бури, урагани, засушавания, проливни дъждове, никаква заплаха за реколтата. През тази година всичко било по правилата, до най-малките подробности. Когато искал да грее слънце, сияело слънце, когато искал дъжд, изливал се и колкото време искал толкова те продължавали. Всичко било хубаво и селянина не могъл да се нарадва. Пшеницата израснала висока.
Но когато започнала жътвата, в класовете нямало зърна. Селянинът бил отчаян:
– Какво стана? Какво не е наред? – Попитал той Бога.
И Бог му казал:
– Всичко се дължи на това, че е нямало никакво противопоставяне, конфликт, борба, упорство. Ти избегна неприятностите, за това и пшеницата се оказа безплодна. Борбата е необходима. Бурите, гръмотевиците и светкавиците са полезни. Те разтърсват същността на пшеницата и спомагат за наливане на енергия в нея и я изпълват със сила. Това е и основата на плодоносния живот

Модерният свят е изцяло зависим от информацията. Той повече няма да се дели на бедни и богати или на развити и слабо развити, а на бързи и на бавни страни. Новата вяра е в скоростта. Този, който върви бързо, ще е по-добре.
Философията на мениджмънта на XXI век е хард уърк — тежка работа, казано по нашенски. Наемаш млади хора и те се изхабяват бързо.
И всичко продължава по същия начин, след като сериозно се обмисли с кои нови по-бързо ще се продължи по-нататък.

Как се предизвикват страхотни трусове в икономиката или правителствата? Да кажем, като се пуска в действие някаква малка, но добре пресметната лъжа, или с помощта на незабележимо намигване, направено в необходимата посока, което като малко камъче, подскачащо по склона на хълма, повлича със себе си скали и канари.
И една от тях, съвсем изневиделица, цапва по главата един нещастен банкер, облечен в костюм с жилетка, докато замислено разглежда лихвените проценти. Може би той умира на място и точно когато разтревожените му помощници заподозрат, че този камък от небитието може да означава нещо, точно тогава започва тайно движение на капитали към и от сейфовете или по кабелите на компютърните мрежи, докато в един момент вложителите подушат нещо нечисто и се втурнат панически да теглят от банката.
А ето и резултатът, финансовата империя потъва, банкрутирали предприемачи се хвърлят от прозорците, правителства на страни от третия свят рухват и на никой никога няма да му мине през ума, че първото камъче е било ритнато от туткав старец, който с една ръка плеви розите си, а с другата „задейства лостовете на Вселената“.

Двама приятели търсели истината. Един от тях тръгнал да я търси, оставяйки дома си. Той дълго отсъствал и посетил много крайща на света, но така и не намерил това, което търсел.
Другият останал у дома и не отишъл никъде. Когато се срещнали, всеки от тях попитал другия дали е намерил истината.
– Аз обходих и обиколих целия свят, но не я намерих А ти какво ще кажеш?
– А аз никъде не отидох, но се докоснах до нея.
– Излиза, че аз напразно съм си губил времето? Трябваше да остана с теб и тогава щях да я намеря.
– Не си мисли, че има значение къде се намираш. Работата не е в истината, а в нас самите. Всеки може да види истината, където и да е. Тя не се крие. Но ние вместо да я гледаме, си създаваме илюзии, че трябва да я търсим.

Всеки от нас е част от вселената. За всеки от нас в тази вселена има място, свое предназначение, което ние изпълняваме. Всички ние сме части на едно цяло, като клетки на организъм.
Но заедно с това всеки от нас се явява малка вселена със своите си закони, принципи и представи.
Всеки човек е уникален, неповторим и по своему прекрасен.
Но ето ви и парадокс: ако сме толкова прекрасни, обичаме красотата във всичките ѝ проявления и  ѝ се наслаждаваме, защо сме така нетърпими един спрямо друг? Защо се държим към хората така, все едно сме завоеватели, а не части от едно цяло?
Опитваме се да наложим своето мнение, обиждаме, когато поведението на другите хора не съответства на нашите очаквания. Критикуваме недостатъците им. И всичко това считаме за правилно, като сме уверени, че тези закони, който действат в нашата малка вселена, са единствено верни за всички….
Когато отидем на гости на някой човек, ние не взимаме нещо без да питаме, не преместваме предметите по свое усмотрение, не критикуваме обстановката. Само наблюдаваме. И даже ако нещо не ни харесва, се отнасяме с търпение към това. Не сме у дома си. Тук не можем да налагаме своите порядки, нямаме право.
Навярно ще се съгласите, че би било глупаво да обиждаме собственика на дома за това, че обстановката и наредбата не съответстват на нашите вкусове или че не ни устройва разположението на стаите. Ние го приемаме такъв, какъвто е.
Ето така трябва да бъдем търпеливи и в общението си с другите. Да разбираме, че другия човек е съвсем друг свят, с други порядки, закони и представи за живота.
Когато ни допускат в своя свят трябва да бъдем много внимателни, да се държим вежливо и доброжелателно, а не като завоеватели. В света на другия човек нищо не ни принадлежи, така че там не можем да променяме нищо. Ние можем да променяме само себе си и своя свят.
За това нека да се отнасяме един към друг с търпение, уважение и разбиране, като не забравяме, че човек е една малка вселена.