Италиански физик е успял да дешифрира древни текстове в свитъците, повредени по време на изригването на Везувий, когато били унищожени римските градове Помпей и Херкулан през 79 г. н.е.
Учените са работели със свитъците на прочутата Вила на папирусите, които са се опитвали да прочетат още от XVIII век. Лавата е направила ръкописите толкова крехки, че всеки опит да се разтворят води до пълното им унищожение. Освен това, мастилото в епохата на Римската република, се е приготвяло от смес на въглища и смоли, поради което те са практически невидими на фона на овъглените папируси.
Вито Мочело от неаполитанския институт по микроелектроника и микросхеми заедно с колегите си са се обърнали към метода на ренгеново фазовата контрасна томография, който се използва в палентологията за изучаване на вкаменелости. Той помага да се погледне вътре в обекта, без да го разрушава. Този метод работи с контрастите в скоростта на преминаващите лъчи през различни вещества, в този случай – на папируса и мастилото.
На електроният синхротрон в Гренобъл физиците са дешифрирали няколко букви на един от свитъците. Сравнявайки вида на писане върху него с други проби, те заключи, че пред тях е трудът на Филодем от Гадар, философ епикуреец, умрял век преди изригването на Везувий. Сега учените имат трудната задача, да ускорят и да автоматизират процеса на дешифриране.
Вилата на папирусите има площ 2790 кв. м и е открит в края на 1740 г. Учените смятат, че това е едно от най-важните съкровища, единствената оцеляла древната библиотека – 1800 свитъци, папируси с текстове на гръцки, които били затрупани в кошници по рафтовете. До сега археолозите са успели да разчетат предимно философски произведения, трудове на Филодем, Хризип, Епикур, Лукреций, но все още неразкопаните райони могат да крият загубилите се диалози на Аристотел, пиесите на Есхил, Софокъл и Еврипид, както и неизвестните книги на римския историк Тит Ливий.

Веднъж двама ангели говорили за ума и вярата.
На интелигентения човек му е по-лесно да вярваш в Бога. Той разбира, че вселената не е възникнала от само себе си, – казал единият ангел.
– Напротив, умните хора, понякога си мислят, че вяра не им е нужна, че човек може да направи всичко сам, – не се съгласил другият ангел.
Накрая решили да отидат на земята и да видят кой е прав.
Попаднали на честването на един виден лекар, който открил чудесно лекарство против слепотата. Всички се радвали за чудното средство. Единият от ангелите попитал учения:
– Кажете, в това откритие помогна ли ви вярата в Бога?
– Помогна ми вярата в собствените сили, а не в Небесните, – отговорил ученият.
– В живота има моменти, когато човек извиква: „О, Боже, помогни ми!“ Вие така ли направихте? – заинтересувал се ангелът.
– Мъдрият човек ще действа, а няма да вика към Небесата! – казал лекаря.
– Мисля, че на умния човек, му е много по-нужен Бог, за да не си помисли, че всичко знае, –  възразил ангела, но ученият не го слушал.
– Виждаш ли умът пречи на човека да вярва в Бога, – въздъхнал вторият ангел.
–  Почакай малко – помолил първият ангел.
Скоро ученият получил изгодно предложение за производството на новото лекарство, но изведнъж открил, че записките му са изчезнали. Никакви следи от взлом нямало и крадеца не успели да хванат.
Лекарят бил отчаян и възкликнал:
– О, Боже, помогни ми! Аз толкова много работих, нима всичко е било напразно?
Ангелите знаели, че крадецът е влязъл през прозореца и е скрил драгоценния ръкопис на дървото. Те се превърнали в птици, кацнали върху записките и запели. Ученият забелязал птиците и невярвайки на очите си, едва успял да промълви:
– О, Боже!О, Боже…..

Цар Артабан изпратил на равина Светия Юда перла с голяма стойност, с молба
да му върне също толкова ценно нещо. Получил мезуза. Това бил свитък от
пергамент направен от ритуално чисто животно, което съдържало част от текст
на молитва.
Царят казал:
– Аз ти изпратих нещо безценно, а ти ми връщаш нещо, което едва ли има
някаква стойност!
Тогава равинът отговорил:
–  Твоята ценна вещ е съвсем различна от моята. Ти ми изпращаш нещо, което
трябва да пазя, а аз ти изпратих нещо, което ще те пази.

Столичния град бил превзет, след атаката на скитите. Победителите били очаровани от хилядите дворци от мрамор и гранит.
Сред многото чудеса на града се издигала голяма статуя на княз, владял тук в по-славна епоха. Позлатен надпис на него гласял: „Най-могъщия, най-справедливия, най-благородния, най-милостивия…..“
Завоевателя останал поразен от това как хората тачат владетеля си, заслужил тяхната любов. Тогава скитския цар пожелал да научи за подвизите и мъдрия живот на този мъж. В свитата му имало човек, който знаел много езици. Той разгърнал един свитък и прочел следното за „прославения“княз: „Властта му бе срам за родната страна. Той бе безсъвестен тиранин. Потъпка закона, обичаите и реда. Когато враг нахлу в пределите ни, градът се предаде. Защитниците му, привикнали на окови, без бой отвориха градските порти…..“
Историята бе запазила истината за жестокия владетел, извоювал си мрачна слава.
Тогава скитския цар възкликнал:
– Ако тази история е вярна, защо е издигнат този паметник с такива хвалебствени думи? Тук нещо е объркано.
– От тукашните първенци е издигнат този паметник, докато княза е бил жив, а пък историята, – казал преводачът му, – говори винаги за мъртъвци.

Бил много горещ ден, Двама мъже вървели през пустинята. Мъчила ги жажда, но през целия път не видели никъде вода.
– Мечтая за чиста студена вода от извор, – казал по-младия.
– Мечтата винаги води към целта, – казал другия, – а ти знаеш ли каква е твоята цел?
– Не е ли очевидно? – изненадан попитал младежът. – Моята цел е да намеря извор.
По-възрастния се усмихнал и двамата продължили пътя си. Скоро стигнали до оазис. Старецът пийнал от езерото с топла, слабо солена вода и предложил на по-младия да направи същото, но той се отправил към палмовите насаждения да търси извор. Младежът се върнал късно след залез.
– Защо си толкова ядосан? Не намери ли извор? – попитал възрастният.
– Намерих, – казал младия човек, – но се загубих в храстите, разкъсай дрехите си, бях принуден да се провирам през тръни, нараних краката си, настъпих остър камък. И сега след като се напих, мисля си, заслужаваше ли си всичко това?
– Твоето недоволство е напълно закономерно. Ти прие за цел средството за достигане на тази цел. Помисли си,  беше просто жаден, но желанието ти те застави да изразходваш повече енергия в преследване на една илюзия. И как завърши всичко? Ти си разочарован, а аз съм умиротворен, но и двамата вече не сме жадни. Да, аз утолих жаждата си с не много чиста и вкусна вода, но отдавна съм забравил за това. Това за мен не беше важно, както и зъбите на коня, който своевременно ни докарва до нужното място. За това ми остана време, сили и желание да се любувам на залеза, с радост срещнах първите изгряващи звезди и се наслаждавах на мъдростта на древните. Ето ти отдавна искаше да прочетеш това, – той се усмихнал и подал на младежа старинен свитък.
– Благодаря, не днес…. – сънено казал юношата, обърнал се и покрил главата си с одеялото.