Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.

Денят не бе горещ. Хората вече усещаха захлаждането. Виктор със малкия си син обикаляше магазините.

Добрият татко бе решил да задоволи някои от желанията на послушния Пепи.

Виктор не можеше да да се оплаче с такъв син. Детето бе кротко и отзивчиво. Макар и малко то се стремеше да помага, колкото му бяха силите. Не крещеше. Не капризничеше.

От ръцете на Виктор висяха няколко чанти, чиято тежест явно се усещаше, защото мъжът пъхтеше и спираше от време на време, като ги поставяше на земята.

Бащата бързо се умори. Затова започна раздразнено да пухти. И накрая недоволно каза на сина си:

– Купих ти робот, футболна топка, конструктор за да си направиш сам самолет, ……. Какво още съм длъжен да ти взема.

Пепи кротко погледна баща си и каза умоляващо:

– Татко, вземи ме на ръце.

Като родители понякога смятаме, че материалните неща са достатъчни, за да осигурят щастието на детето ни, а то се нуждае само от разбиране и много любов.

Милена сложи ръце на кръста и измърмори недоволно:

– Колко пъти му казвам да оправи казанчето. Ето на пак нищо не е направил. Водата изобщо не тече.

Разгневена се насочи към хола, където съпруга ѝ Крум четеше вестник.

– Пак не си оправил казанчето, – недоволно смръщи вежди Милена.

– Погледнах го, – разсеяно отговори Крум. – Няма му нищо. Удари го и ще тръгне.

– Къде да ударя? – попита Милена, готова всеки момент да се развика още по-силно.

– По самото казанче, – поясни Крум. – Там запъва едно пластмасово връхче от време на време.

Възмутена Милена отиде отново до тоалетната, удари с ръка по казанчето и ….. водата потече.

Тя въздъхна дълбоко и си каза:

– Колко е глупаво човек да се ядосва за дреболии.

След това се усмихна и продължи:

– И ние сме като това казанче. Все нещо ни дърпа назад. Трябва някой да ни прасне, за да влезем в пътя и да си изпълняваме съвестно задълженията.

Недялко бе любимия внук на дядо си. Не само, че бе кръстен на него, но старецът откриваше в това дете себе си. Момчето бе сякаш го наследило.

Внукът често сядаше до дядо си и започваха техните нескончаеми разговори. Трудно бе някой да ги откъсне от задълбочените им разсъждения.

И двамата бяха склонни да пропуснат закуска, обяд и вечеря, но да продължат да си говорят.

Един ден Недялко изненада дядо си с насоката на въпросите, които му задаваше.

– Дядо, по какъв начин може да съгреши човек?

– О, по много, – възкликна старецът.

– Не, не това имах предвид, – реагира бързо Недялко.

– А какво?

– Например, човек може да съгреши с очите, както гледа неща, които не трябва. Или да кажем чрез слуха – да слуша неща, които биха го опорочили….

– Да вкуси от забранения плод или да докосне това, което не му се полага, – засмя се дядото.

– Да, но …. А може ли човек да съгреши чрез мирис? – попита Недялко и погледна предизвикателно дядо си.

Старецът се почеса по главата и се замисли.

И когато Недялко бе решил, че вече няма да получи отговор на въпроса си, от гърдите на старецът се изтръгна дълбока въздишка.

Той погледна внука си, тържествуващо се усмихна и каза:

– Може, ако човек си пъха носа в делата на другите.

Двамата се засмяха гръмко, плеснаха ръце си и продължиха отново да мъдруват.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.