Един невярващ в Бога учен, посетил приятеля си, който бил християнин. На масата стоял прекрасен глобус.
– От къде имаш този красив глобус?
– Така, – засмял се християнина, – той от само себе си се появи.
– Нещата сами по-себе си не се случват, – недоволно потъркал чело учения.
– Ти не можеш да повярваш, че този глобус е дошъл от нищото, а как така приемаш, че Земята и цялата Вселена за възникнали случайно?
Един философ попитал Св. Антоний, който не можел да чете и да пише:
– От коя книга си извлякъл информацията, която изявяваш на тези хора?
Св. Антоний, без да каже дума, с едната си ръка, посочил към небето, а с другата към земята.
Съзерцанието на безбройните чудеса, видими в небето и на земята, са като книга, която всеки може да прочете и през деня, и през нощта, за да говори на хората без ограничение.
Отиди към полето, посято с пшеница. Погледни класовете и ще видиш обвивката и дългите осили, които защитават зърното. Погледни раззеленилите се листа над картофите, чрез тях се съхранява влагата необходима за растежа на зеленчука, Погледни миглите си, които те защитават от силната слънчева светлина.
Може ли при такива доказателства да отричаш съществуването на Създателя? Той е създал всичко и поради неговата воля е сътворен света.

Преданото животно всеки ден се появява на богослуженията, където са опели стопанката му.
В италианската провинция Бриндзи 12-годишната овчарка Томи всеки ден идва в местната църква. В нея са опели стопанката му.
Когато жената била жива, Томи я съпровождал до църквата, а след това покорно чакал края на службата.
За първи път влязъл в зданието, когато погребвали стопанката му. Тогава Томи седял до ковчега и никой не вдигнал ръка да го прогони.
От тогава кучето присъствало на всички богослужения, кръщения и погребения.
Освен Томи погребаната жена имала още няколко кучета. Всички те били взети от местните жители. Всеки би взел и Томи, но той никога не се отдалечавал от църквата.
Хората хранят и уважават овчарката. Обикновено кучето си играе с децата, но щом чуе камбаната бърза към църквата.

Две жени дълго коментирали ставащите събития. Изведнъж едната тежко въздъхнала и казала тъжно:
– Не мога да разбера какво става с моя мъж. Преди сватбата ми казваше: „Ти си моята богиня. Готов съм да направя всичко за теб…..“
– А сега? – попитала другата обезпокоена.
Първата въздъхнала и махнала с ръка:
– Сега е станал атеист.
Колко е жалко, когато „обожаващият“ разбере, че е сбъркал на кого да се покланя!

Един коментар ме разбуди рано сутринта. Интересно как е възможно на толкова малко място да се сместят толкова много глупости. Това е някакъв изблик на сервилно и налудничаво възхищение от министър председателя, с претенции да отразява чувствата на народа, по-точно, на „огромната“ част от народа, негови привърженици. Би трябвало да ми е „тъжно“, че тази част от народа храни такива чувства. Според мен мнението на голямата част от който и да е народ за неговия президент, крал или император, за политиката или религията е без значение и не си струва да се преценява, разисква и проучва. В него няма да намерите капка мисъл, то цялото е изтъкано от чувства и е взето от втора ръка, без участието на мисловните способности на неговите изразители.
От друга страна, бих се натъжила дълбоко, ако трябва да повярвам, че голям брой нормални, мислещи, интелигентни хора се възхищават от ….. и не го презират. Това е съвсем естествено, защото всички разумни хора прикриват грижливо, внимателно и усърдно своите вътрешни, истински убеждения за света и вместо тях пускат за обществена консумация фиктивните си схващания.
Коментарът е написан от способен млад човек, начетен,образован и толкова честен и почтен, колкото са малцина.
Трудно ми е да повярвам, че този гнил коментар е дошъл направо от сърцето му и отразява истинските му чувства към опозорилия ….., който е на път да си отиде? Не, не съм в състояние да повярвам такова нещо! Мисля, че ще бъде много трудно да се изредят поне пет-шест по-значителни добрини, които е направил за страната, след като преди четири години престана да бъде истински ръководител  и се превърна в „цар“.

Бродел демон нетърпелив да вземе душата на някого. Преди да вземе душата му, демонът карал човека да изпадне в отчаяние. Това било обичайна практика.
Демонът видял едно момиче, което стояло и се усмихвало. Той пристъпил към него и го попитал:
– Защо се усмихваш?
– Щастлива съм с моя любим! Чакам го, той скоро ще дойде, – казало момичето.
Демонът махнал с ръка и разделил момичето от любимия й. Но то продължило да се усмихва.
Демонът се изненадал:
– Защо се усмихваш? Нали ви разделих?
Момичето отговорило:
– Ти ни раздели, но не взе щастливите ни спомени, за които му благодаря!
Демонът отново махнал с ръка и й отнел паметта, но момичето продължавало да се усмихва.
Демонът бил като зашеметен:
– Отнех ти паметта! Ти не знаеш коя си, не си спомняш любимите хора! Защо на лицето ти има усмивка?
Момичето казало:
– Не помня коя съм аз, не си спомням близките си….. Но аз мога да ги намеря и отново да се влюбя! Не е ли прекрасно това, да придобиеш нови чувства?
Демонът се ядосал:
– А, ясно, разбирам в какво се състои работата! Чувствата!
И той отнел възможността на момичето да чувства. Направил сърцето й хладно и безразлично, но момичето продължило да се усмихва.
– А сега какво? – изкрещял демона.
– Аз не чувствам нищо. Усмихвам се, защото никой вече не може да ми причини болка! – казало момичето
Демонът я погледнал, махнал с ръка и си тръгнал…. При момичето дошъл любимия й и я прегърнал.
– Благодаря ти, скъпи, тук  стана студено….. усещаш ли ? – прошепнало то.
– Мисля, че твоята усмивка ще стопи всеки лед! – казал приятеля й.
Момичето се усмихнало. Двамата се хванали за ръце и тръгнали по алеята… Демонът се загледал след тях.
– Изглежда оптимистка….., но този свят е пълен отчаяни и огорчени…, – промърморил демона и тръгнал да търси друга жертва.