Майката пак е притеснена. Тези нейни синове, постоянно и устройват поредица порции от „радост“.
Виждайки, че големият ѝ син се мотае още в стаята си, му кресна:
– Петре, ако закъснееш за обяда, ще мълиш през цялото време.
Разбира се пак закъсня.
Той плахо повдигна очи и  едва каза:
– Мам …
– Нито дума повече!
Детето се опита да привлече вниманието ѝ:
– Там ….
Вече на предела на силите си тя го погледна заплашително, а гласът ѝ отекна като плесница:
– Мълчи!
След приключване на обяда, майка се обръща вече по-спокойно към сина си:
– Какво искаше да ми кажеш?
– Пълна тъпотия, – изригва като вулкан момчето. – В стаята брат ми пълни чорапите на татко с майонеза ….

Една от трагедиите на порастването е, че свикваме с нещата. Това си има и добра страна особено, когато раздразненията престанат да бъдат раздразнения.

Но загубата е голяма, когато свикнем с червенината на изгряващото слънце, с кръглостта на луната, с белотата на снега, мокротата на дъжда, синевата на небето, жуженето на земните пчели, свирнята на щурците, невидимостта на вятъра, незъзнателното постоянно движение на сърцето и диафрагмата, странността на носа и ушите, броя на зрънцата в пясъка върху хилядите плажове, неспирния шум от безбройни вълни и десетки цветя облечени в кралски одежди, които цъфтят в планините и никой не ги вижда освен Бог.

Имайте „свеж поглрд’ върху нещата. Гледайте ги сякаш ги виждате за първи път. Не към празния продукт на натрупания с хилядолетия безценни случайности, за които никое дете не мечтае, но към личната творба на безкрайно силния, изобретателен и жизнерадостен Творец.

Кой е направил земата, моретата и всичко в тях?

Приканвам ви да повярвате като децата, че днес, точно сега, се добавя щрих върху космическото платно. И когато му дойде времето ще разбера с радост, че този щрих е направен от Архитекта, Който нарича Себе Си Алфа и Омега.

Всичко, което се случва в живота ни, колкото и странно да е, делим наполовина. Ако имаме радост празнуваме с приятелите, а когато сме в беда отиваме при майките си.
Заети в работа и обсебени от задължения, ден след ден в потока от суета, забравяме майките си.
Своите болки и обиди делим с майките, но защо само тях …. ?
Сами сме виновни за множество бръчки набраздили челото й, но колко често забравяме да й искаме прошка за всички притеснения и главоболия, които сме й причинили.
Кога за последен път я прегърнахте, целунахте. Дори забравяме да й позвъним, а в днешното забързано време нямаме и минутка да й напишем поне един ред.
Но мама винаги ни обича, каквото и да става няма да ни предаде. Всичко ни прощава и забравя.
Ръце, душа, сърце всичко е дала за теб, осъзнаваш ли това?
Отново тръгваме нанякъде окрилени от нейната любов ….., прости ни, че нямаме време за теб, че не ценим твоята всеотдайност и любов, която не очаква отплата.

Тази интересна история е започнала с това, че Michelle Parden решила да приюти малки котенца и да им намери нов дом.
Нейният питомец Hammie веднага забелязал „новодошлите“ и с радост приел рижите скоро родени котета.
Michelle Parden била удивена от поведението на булдога. Видимо той бил мил и сякаш имал намерение да замени майката на тези малки създания.
Котетата и техния защитник изглеждат много сладки.
Котетата били родени от скитаща котка. Малките били намерени в  Валпарайсо, Небраска.
Хубавото е, че котетата са попаднали в ръцете на обичащ животните човек.

Какво забелязвате?

На две от снимките се излъчва жизнерадост, любов, радост от споделянето……

А на другите две, нещо се е загубило…. Усещате ли в тях щастливото и безгрижно детство?

Да, технологиите и техниката ни улесняват, но губим човешкото у себе си. Забравяме да общуваме помежду си.  А това засяга и децата, отчуждава ги от семейството, приятелите. Отдалечава ги от истинските ценности.

Накъде сме тръгнали? Не трябва ли да се върнем назад, за да намерим това, което сме загубили? ….Или така ни е по-добре – самотни, зомбирани и не осъзнаващи какви сме.