Терминът „сапунена опера“ употребяваме за дълги мелодраматични сериали, които се дават по телевизията. В тях обикновенно се развиват няколко отделни истории с различни герои. Всеки епизод завършва без развръзка, което кара зрителите да очакват с нетърпение следващия епизод.
Но самият термин „сапунена опера“ не е дошъл от телевизията, а от радиото.
В САЩ през 30-години на миналото столетие били много популярни многосерийните радиоспектакли, които се пускали през деня за домакините.
Спонсорите на такива радиопредавания обикновенно били производители на битова химия.
От там е дошло и наименованието им „сапунени опери“.

Когато не знаем от къде произхожда дадена дума, разделя ме я на части, който имат някакво смислово значение. Но постъпвайки така, често изпадаме в парадоксално положение.
Ето как двама „умници“ веднъж разсъждавали върху думата „демокрация“.
– Какво означава демокрация? Толкова говорят за нея и по телевизията, и по радиото – казал единият.
Другият се почесал по главата, вторачил невиждащ поглед в земята и свъсил вежди. Явно, разсъждавал усилено по въпроса.
Изведнъж се плеснал по крака, погледнал хитро събеседника си и казал самодоволно:
– Виж думата се дели на демо и кратия нали?
Другият недоумяващо го погледнал:
– Е и?
– Много просто. Това са демони, който се делят многократно, – като наблегнал на кратно, – с други думи демони, които се умножават много пъти.

Много от нас добре помня един епизод от романа на Жул Верн, когато морските пътешественици случайно откриват в стомаха на акула, бутилка с бележка, която бил хвърлил в морето капитан Грант. Дори 150 години по-късно, така постъпвали моряците, изпаднали в беда. Но такава „морска поща“ не е много надеждна.
На бутилката на капитан Грант много ѝ е провървяло. Но останалите бутилки трябвало да плуват в продължение на много години в моретата и океаните.
През 1784, в Тихия океан, потънал японския кораб. 44 моряк намерил убежище на необитаем коралов остров. Един от моряците написал зов за помощ, сложил я в бутилка и я хвърлил в морето.
Станало така, че вълните изхвърлили бутилката на японския бряг и дори близо до родния град на моряка, станал жертва на корабокрушението. Но това се е случило чак през 1934 г., т.е. 150 години по-късно!
През първата половина на XIX век са създадени международни сигнали за бедствие. Корабите стреляли с оръдия и трябвало да размахват определен флаг. А през нощта, било необходимо да се дават сигнални светлини и ракети.
Това е вече една голяма крачка напред, но ако по морските линии край бреговете тези сигнали могат да се видят. Ефективността на техните действия в безкрайните простори на океаните, в новите, малко известни пътища, е практически нула.
През 1986 г. се появило ново ефективно средство за комуникация – радиото. И две години след откриването му великият руски учен Александър Попов обуорудвал с безжичен телеграф първия кораб. Той бил английски плаващ фар. Една година по-късно, когато фарът се сблъскал с парахода „Матюс“, за първи път в историята на корабоплаването е бил изпратен сигнал за бедствие по радиото.
Въпреки това, ясен сигнал на призива за спасение не съществува все още.
На 3 ноември 1906 е била подписана Берлинската радиотелеграфна конвеннция, приела за международен сигнал за бедствие «SOS». SOS – това са през първите три букви от английската фраза „Спасете нашите души“ – Save Our Souls.
От тогава този сигнал е използван от хиляди бедстващи кораби. И всички кораби намиращи се наблизо, заедно бърза да им помогнат.

Какво ли не излиза в ефир. Показателно за това е историята, която искам да ви разкажа.

– Здравейте, това радиото ли е?
– Да…
– И сега всички ме слушат?
– Да, вие сте в ефир.
– И в магазините , и на пазара?
– Да, и в магазините, и на пазара.
– Добре …. Мони, не купувай мляко, баба вече го е купила!

По ефир какви ли не „щуротии“ слушаме, поне веднъж да се свърши нещо полезно….

Мария Юдина, известна пианистка, получи плик, в който имало 20 хиляди рубли, това били много пари по това време.
Съобщили й, че това е направено по личното указание на другаря Сталин.
Юдина е била сред любимите пианисти на Йосиф Сталин. Една нощ през 1944 г., когато Сталин чул по радиото концерт за пиано номер 23 от Моцарт в нейно изпълнение, очите му се напълнили със сълзи и той веднага поискал да се направи запис, за да го има винаги при себе си.
Въпреки признанието на лидера, пианистката останала безкомпромисен критик на режима. И когато й била дадена награда от Сталин, тя я дарила на православна църква, за „безкрайни сталинистки грехове“.

Получавайки парите тя седнала и написала писмо на Сталин:
„Благодаря Ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ, аз ще се моля за вас ден и нощ и ще моля Бог да прости греховете Ви пред народа и страната. Бог е милостив, Той ще прости. А парите давам за ремонта на църквата, която посещавам“.
Трудно е да се повярва, че може да се каже такова нещо на вожда……
„Думите й звучаха неправдоподобно, – пише Шостакович, – но тя никога не е лъгала.“
Своя разказ за тази невероятна история Шостакович завършва така:
“ На Юдина нищо не направили. Сталин замълчал“.