Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“  „миши“, „вълчи“ и пр. жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва.
Отивали и най-богатите  жени, които не носели тежко. Те били таксувани като болни„охтичави“.
Сред смях и закачки помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва, т.е. товар за един човек.

В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…

Модерният свят е изцяло зависим от информацията. Той повече няма да се дели на бедни и богати или на развити и слабо развити, а на бързи и на бавни страни. Новата вяра е в скоростта. Този, който върви бързо, ще е по-добре.
Философията на мениджмънта на XXI век е хард уърк — тежка работа, казано по нашенски. Наемаш млади хора и те се изхабяват бързо.
И всичко продължава по същия начин, след като сериозно се обмисли с кои нови по-бързо ще се продължи по-нататък.

Има една интересна история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснявал и повикал първото такси, което му се изпречило на погледа.
Вече било тъмно, а шофьорът не го познал и отказал да го вземе.
– Но как така? Нали сте на работа! — възмутил се старият държавник.
– След малко по радиото ще говори Чърчил,— рекъл шофьора, — искам да отида някъде и да го чуя.
Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като видял парите, се ококорил:
– Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.

Днес имаме работа с тотално управлявано общество. Живеем, сковани от правила, превърнати сме в цифри — номер на социалната осигуровка, номер на данъчното досие, номер на кредитната карта, номера на чековете и спестовните книжки, номера на куп други неща.
Губим човешкия си облик и в повечето случаи охотно се съгласяваме, защото тая игра на цифри сякаш прави живота ни по-лек. Дори не си даваме труда да вдигаме шумотевица.
Почнали сме да вярваме, че човек, който вдига шум, върви против обществото. Ние сме като пилци, пърхаме, търчим, грачим и кудкудякаме, но щом ни подкарат, вървим натам, накъдето ни насочват.
Рекламните агенции ни казват какво да купуваме, политиците ни учат какво да мислим и макар, че го знаем, не протестираме. Понякога ругаем правителството, ако изобщо съберем куража да изругаем, когото и да било. Сигурен съм, че не правителството трябва да проклинаме, а по-скоро шефовете на световния бизнес.
Свидетели сме на възхода на многонационални корпорации, които не дължат нищо на нито едно правителство. Те мислят и планират в глобален мащаб, които разглеждат човешките маси като нещо средно между работна сила и потребителска общност, част от която може да притежава и капиталовложения. Това е заплаха срещу свободната воля и човешкото достойнство. Необходим е нов подход, който би ни позволил да я премахнем.
Ако случайно изложиш такава философия, тя ще се превърне в потенциална заплаха за босовете.
Това с течение на годините би могла да окаже известно влияние. Да породи определен начин на мислене. За да се разкъса сегашната желязна хватка на бизнесмените, ще трябва навярно социална реорганизация…
Тия шефове, за които говорим…  са предпазливи хора. Не биха рискували много.
Интересите на големия бизнес са се впримчили толкова яко световните организации, до голяма степен и в цялото човечество, че няма причина да се боят от някаква сериозна заплаха.