В живота на много хора съществуват огромни гробища на мечтите, стремежите и талантите. И ние често го посещаваме, скитаме около надгробните плочи, четем надписите и датите, въздъхваме и скришом избърсваме сълзите си.
В края на крайщата, вие не забравяте всяка своя мечта, нейната усмивка, нейните очи, образ …. С всяка една ти си погребал и частица от себе си.
Защо умират мечтите? Вина за това има нашата нерешителност, страх, мързел, те убиват мечтите ни още в зародиш. Отчаянието, отсъствието на смелост, упоритост, признаване и неуважение към другите, убиват вече започващата да се оформя мечта. Може би често си казваме: „Защо не направиш нещо полезно, а не тези глупости?“
Всичко това е част от разбирането ми за „обективна реалност“. Всеки от нас може убедително и красноречиво да обясни, на първо място на себе си, защо не е направил това или онова, въпреки че е искал друго. Ти си объркан? Защото знаеш, че нещо  е умряло и то няма да се върне. Въпроса е, какво си направил, за да продължи то да  живее?
Околните не са виновни. Ключът се крие в нас.
Въпросът не е стрували си да го започна, имам ли способност за него, това полага ли ми се? Въпросът е, какво направих, за да разбера това и колко далече съм готов да отида, за да се осъществи мечтата ми?
Поставянето на цели, е като началото на път, но колко пътища сме извървели до края? Не твърдя, че трябва да се вкопчваме във всяка авантюра, но може би е време желанието да избягваме неуспехите да наделее над мотивацията за достигане на успех.

Веднъж войник, който охранявал пътя, спрял будиски монах. Война извадил меча и заплашително попитал пътника:
– Кой си ти? На къде отиваш? Защо идваш тук?
Монахът се замислил за няколко секунди, а след това смирено попитал:
– Мога ли да ти задам и аз един въпрос?
– Задавай, – намръщил се войнът.
– Колко ти плаща шугунът за една седмица?
– Две торби ориз.
– Аз ще ти плащам четири, ако ми обещаеш, че всеки ден ще ми задаваш тези три въпроса.

Един ден по пътя вървял стар мъдър човек. Разглеждал всичко наоколо и се любувал на ярките цветове на пролетта. Срещнал човек, който носел огромен товар на гърба си. Краката му се подгъвали под тежестта.
– Защо си се обрекъл на толкова тежък труд и страдание? – попитал го старецът.
– Аз страдам, за да могат моите деца и внуци да бъдат щастливи, – казал човекът. – Моят прадядо се обрекъл да се трудят в името на дядо ми, дядо ми – в името на баща ми, а баща ми – за мен, и аз ще страдам за щастието на децата ми.
– И някой в семейството ви щастлив ли е? – попитал мъдрият събеседник.
– Все още не, но децата и внуците си със сигурност ще станат щастливи! – замечтано възкликнал мъжът.
– За съжаление, неграмотните не могат да научат другите да четат, нито къртицата може да стигне до орел! – въздъхнал мъдрият човек. –  Първо трябва да се научим как да бъдем щастливи, само тогава може да  научим децата си какво е щастие. Това ще бъде вашият най-ценен подарък.

Конструкторът Максим Жаворонский уверява, че няма значение колко лошо кара шофьора колата или колко труднопроходим е пътя, напитката в чашата поставена на тази стойка няма да се разплиска.
Нововъведението е модулен блок, в който са поставени две „плаващи“ поставки за чаши.
При разклащане или остри завои, те повтарят накланянето и рязкото движение на автомобила и течността не се разплисква.
Ако шофьорът пие от бутилка, поставките за чаши се премахват и бутилката може плътно да заеме отвора образуван в блока.

Предстои ви път, а трябва да вземете толкова неща със себе си. Мислите си: „Дали е добре да взема две чанти вместо една“?
Но веднага се отказвате от идеята, защото и двете ви ръце ще бъдат заети, но може би раницата ще свърши по-добра работа?! Но дали тя ще може да събере всичко.
А ако взема по-малко багаж? Да но ако ми трябва нещо, а то е останало в къщи, каква полза, че съм си взела багаж?
Мислите от този род са тягостни и мрачни, но ….
Оказва се, че ако нещата в чантата се опаковат правилно, в нея ще влязат много повече неща отколкото обикновено. Не вярвате ли?
Тогава погледнете!