Генерал Уилям Донован, „Лудия Бил“, директор на Управлението на стратегическите служби (УСС), възложил на своя екип,  който включва д-р Едуард Щрекер, д-р Уинфред Овършулсер, д-р Джордж Уайт и д-р Хенри Анслингер задачата да открият как може да се влияе върху човешкото поведение и възприятия с помощта на химически средства.

Екипът на Донован е твърдо решен да създаде „серум на истината“, като експериментира с приспиващи егото вещества като скопалин, барбитурати, пейот, марихуана и мескалин. Усилията им получават сериозна подкрепа, когато неколцина нацистки химици, докарани в САЩ чрез програмата „Операция Кламер“, започват да работят в тясно сътрудничество с американските тайни служби. Учени като Карл Таубьок, чиито усилия да създаде „серум на истината“ са от решаващо значение в историята на контрола върху съзнанието, снабдява ЦРУ с изобилие от важна информация. Таубьок е получил своите данни чрез безскрупулни експерименти върху морски животни. Същевременно друга група нацистки учени Карл Рар, Теодор Вагнер-Яурег и Ханс Турит продължават своите тайни изследвания от времето на войната. Те работят в американски лаборатории, където създават отрови и нервни газове като табун и зарин. Активното им и твърде известно участие в холокост като че ли е забравено. Очевидно е било взето решение, че нуждите на военните от нови вещества и техники за контрол върху съзнанието са по-важни от всякакви морални скрупули, свързани с произхода на научните данни.

Програмата МКУЛТРА е група от проекти, „занимаващи се с изследвания и разработване на химически, биологични и _радиационни_ материали, подходящи за прилагане при тайни операции за контролиране на човешкото поведение“. Един от документите на ЦРУ ясно заявява, че „допълнителните способи за контролиране на човешкото съзнание“ трябвало да включват „радиация, електрошок, различни области от психологията, социологията, антропологията, графологията, причиняващи тормоз вещества и паравоенни средства и материали“.

Под наименование „Метод на белязаните атоми“ се заявява, че в Масачузетската многопрофилна болница са разработили техника „за проследяване на радиоактивен материал из човешкото тяло и особено в мозъка“.

„Лъчиста енергия“ разглежда възможността за създаване на „сънен лъч“, започвайки така: „Възможно е някои по-нови полета лъчиста енергия, някои атомни частици да бъдат насочени към сънните центрове в мозъка, които потискат будното състояние. По този начин може да се получи внезапно заспиване, ако апаратът работи в друго помещение и субектът не знае за него

Във връзка с опитите върху хора се повдигат някои сериозни етични въпроси. Те показват, че през 1971 година ЦРУ дава на ЛИВЕ 37 000 долара за изпитване на поверително гликолатно съединение, известно под името ЕА3167. Това химическо вещество с потенциалната способност да изважда психиката от строя е тествано върху хора, включително затворници от Холмсбъргския затвор.

Не само ЦРУ са замесени в експерименти за контрол върху съзнанието. Тук се разглеждат експериментите с халюциногенни наркотици, провеждани от различни поделения на Разузнавателната общност на американската армия заедно с нейните химически войски. Голяма част от свързаните с това документи са унищожени. Онова, което следва, се основава на спасени писмени свидетелства от тези програми.

От наличните досиета в Разузнавателния център във Форт Холъбърд, щата Мериленд, и от Военните химически лаборатории знаем, че през ноември 1957 година е стартирал съвместен координиран проект за психохимични наркотици. Предполага се, че основната работа по този съвместен проект е свършена в края на 1957 г. и началото на 1958 г. През май 1958 година са се провели разисквания между офицерите от Разузнавателния съвет на Форт Холъбърд и Лабораториите за изследване на въоръжението в Еджуд. След заседанието на 3 юни 1958 година началникът на Разузнавателния съвет изпраща неофициален план на Дирекцията по медицински изследвания на Военните химически лаборатории.

Планът е озаглавен „Програма за тестване на материал ЕА 1279“ и включва използване на ЛСД. В този план се обсъжда „подходът към потенциалните доброволци“, които трябвало да бъдат подбирани от личния състав въз основа на досиетата, включващи информация за работа със секретни материали. В документа се говори за кодекс на поведение на доброволците, според който трябвало да подпишат декларация, че са съгласни. Преди всяко изследване доброволците трябвало да преминават физически и психиатричен преглед.

В програмата за първата група доброволци, пристигнали в Армейския химически център в Еджуд, специално се наблягало на „несъзнателната реакция“. За да се проведат тестовете, бил нужен тридневен престой. След лекарски преглед физически негодните били отпращани.

Първата вечер в АХЦ била за запознаване. На доброволеца се представял обучен в разпитите служител, който предварително се запознавал с досието му. Целта на вечерта за доброволците била социални контакти с други хора. Но всъщност всичко било нагласено така, че да подпомага разпитващия в измъкването на допълнителна информация от доброволеца — нещо като симулация на дипломатически коктейл, където се правели опити за получаване на поверителни сведения от нищо неподозиращи субекти.

На доброволците се сервирали питиета с ЛСД. След това разпитващите се опитвали да измъкнат още по-поверителна информация за задълженията на доброволците в техните части. При необходимост разпитващият давал на доброволеца допълнителни дози ЛСД без негово знание.

Били отделени специални помещения, където да разговаря всяка от двойките. Вечерните събеседвания били сравнявани с тези на другия ден, когато субектите вече не се намирали под влиянието на наркотика. Доброволците не съзнавали, че ги разпитват. Все пак на втория ден ги информирали за събитията от предишната вечер.

В Еджуд се провеждали експерименти и с други групи доброволци за преценяване способността им да лъжат, докато са под влиянието на ЛСД. Имало и „Тестове за разстройване на паметта“, с които се преценявало влиянието на ЛСД върху паметта на субектите; „Специализирани тестове на двигателните реакции“, с които се отчитало разстройването на елементарните двигателни реакции след приемане на ЛСД, и „Тестове на ефекта от средата и физическото състояние“, т.е. оценка на ефекта от ЛСД върху доброволци, подложени на различни условия и физически състояния, включително пълна изолация и враждебни разпити. Друг тест, „Влияние на материала при изкуствено създадени стресови ситуации“, определял способността на субекта да не издава информация, когато се намира под необичаен стрес и влияние на ЛСД.

В средата на ноември 1993 година след шестгодишно разследване 42-годишната Айлийн Уелсъм публикува серия от статии за живота и смъртта на петима души — стюард в спален вагон, бояджия, дърводелец, политик и домакиня — използвани като опитни мишки от Министерството на енергетиката на САЩ. Макар че се появяват в „Албюкърки Трибюн“, вестник в не особено гъсто населеното Ню Мексико с тираж 35 000 броя, статиите предизвикват интереса на големите национални вестници.

Един доклад от 29 април 1946 година описва как от Военноморските сили инжектирали двама болни пациенти с радиоактивно вещество, за да се определи техника за измерване на скоростта, с която човешката кръв и органи започват да изхвърлят радиоактивния материал. В продължение на седмици през 1945 г. за тази цел били изследвани кръв, фекалии и урина. Приближавайки Гайгеров брояч до черния дроб, жлъчката, щитовидната жлеза и мозъка, учените се опитвали да преценят грубо колко от веществото има в тези органи.

В друга серия от експерименти през 40-те години на XX в. бременни жени били поени със смеси от радиоактивни материали, за да се изследва ефектът на последните върху плода. Министерството на здравеопазването провежда тестове, в които на повече от 800 бременни са давани „коктейли“ с радиоактивни железни изотопи, за да се види как се абсорбират от тялото. Тези изследвания са правени в безплатната предродилна клиника към Вандербилтския университет в Нешвил и са частично финансирани от Министерството на здравеопазването на Тенеси.

Д-р Джоузеф Г. Хамилтън, невролог в болницата към Калифорнийския университет в Сан Франциско, и неговият колега д-р Робърт Стоун дълго време са насърчавали Агенцията по атомна енергия да използва радиоактивни материали върху хора. През април 1946 година Хамилтън инжектира плутоний на едно момче с костен рак в крайно напреднал стадий и въпреки съвета на СВ през декември незабавно да прекрати тази работа, той им изпраща секретен доклад на тема радиационна война. В него описва как могат да се използват радиоактивни материали като оръжие за унищожение както на отделни хора, така и на цели общности: „Вдишването на 10 миликюрита неразпаднал се ядрен продукт е определено като минималната смъртоносна доза за средния възрастен. Предполага се, че смъртта ще настъпи по-скоро от белодробните увреждания, отколкото от унищожаване на костния мозък. При поглъщане през устата са нужни поне 100 миликюрита, за да настъпи смърт.“* За унищожаване на цяла общност Хамилтън предлага: „Едно от главните стратегически приложения на ядрените продукти вероятно ще бъде насочено срещу цивилното население на големи градове. Лесно е да си представим ужаса, който подобно вещество би всяло сред градските маси.“ Хамилтън прави няколко предложения за елиминиране на големи общности, например „аерозоли с ядрени продукти, които да подложат градското население на ядрено отравяне чрез вдишване.“

Изследванията върху деца в училище „Ферналд“ в Уолтъм, щата Масачузетс, са особено стряскащи. През 1947 година на седемнадесет тийнейджъри с умствена изостаналост са били давани ястия с радиоактивни вещества, за да се види какво количество радиоактивно желязо се абсорбира от организма. Между 1954 г. и 1956 г. учени от Центъра по радиоактивност към МТИ са поили с радиоактивно мляко 32 деца с умствена изостаналост от училището.

От декември 1962 до април 1963 година учени от Харвард, финансирани от Службата за обществено здраве на САЩ, са давали радиоактивен йодид на 760 умствено изостанали деца от Рентъмското държавно училище — а сред тях имало дори едногодишни. Не е ясно колко радиоактивно вещество им е давано и дали родителите или настойниците им са били информирани за това. Целта на тези изследвания е била да се определи „минималната ефективна доза“ за потискане на щитовидната жлеза. Това щяло да подпомогне разработването на контрамерки срещу падане на радиоактивни частици след експлозия на ядрена бомба.

До края на 1946 година в каньона Байо са проведени 71 такива експеримента. През 1950 година Кеймбриджката лаборатория на ВВС извършва с помощта на бомбардировач B-17 четири теста за атмосферно проследяване на радиоактивни емисии в Ню Мексико. Били използвани сензори, които да измерят концентрацията на радиоактивен материал в облаците, а също и радиологичната активност в атмосферата. Живеещите в района хора не са уведомени за това. Според документа на МЕ е щяло да отнеме поне две седмици, преди атмосферата да се изчисти от радиоактивността.

Дъждът ни изгони от паркa и ние се приютихме в близкото кафене. Едрите капки дъжд, в унисон с тъгата по изчезналото слънчево време, чукаха по прозорците на заведението. Малката ни група бе започнала доста интересен спор. Този дебат не бе от вчера. Мозъците ни  се вълнуваха от въпроса: „Нужна ли ни е шльокавицата при общуването ни в Интернет и до колко тя може да се използва изобщо“?

Всяко становище си имаше свои поддръжници. Една част от групата ни, поради негативното си отношение към този вид писане, я наричаше маймуница, лайняница, чатица или есемесица. Сашо защитаваше съществуването ѝ, като посочваше, че българите са писали с латински букви много преди появата на кирилицата. Освен това са използвали и гръцката азбука, за да изразят писмено мислите си. Нима тогава тези азбуки са били по-добри, когато е трябвало да пишем?

Елена оспорваше, че това не може да бъде никакъв начин на изразяване, щом в него се използват цифри и препинателни знаци вместо букви. Сашо напираше:

– Някои заместители на букви са влезли в употреба поради липсата на еднобуквени латински еквиваленти….

Неизчакала Сашо да се аргументира добре, Елена пресече потока от думите му:

– Използването на различни съответствия, предизвикват хаос и недоволство на една голяма част от общуващите в Интернет. Погледни само многообразните заместители на ж – j, g, v, z, zh, на ц – c, ts, tz, z, на щ – 6t, 7, sht, st, wt, 6 и рядко cht, да не говорим за ъ – а, y, w, u, @, за ь – i, j, y, x рядко 1, 8. Ако искаш мога да ти предложа още примери, погледни ю – iu, ju, u, yu, \, |, x или я – ja, ya, ia, q, 9, @.

Сашо неотстъпвайки своите позиции спокойно продължи:

– Виж, за тази цел на много дискусионни форуми са инсталирани различни програми, които превеждат текст, написан на шльокавица. Често обаче такъв софтуер е неспособен правилно да преобразува написаното, поради многообразието от индивидуални прийоми на пишещия, за това често стават разминаванията между чатещите.

Мълчаливият Петър неочаквано се намеси в спора:

– Латинската азбука не е предвидена за възпроизвеждне на българския език. Буквите на латиницата са по-малко на брой, а и не всичките могат да се използват при транслитерация. Много малко използващи шльокавица спазват стандартите. Обикновено всеки използва различни латински букви или комбинации като съответствия на кирилицата. Това още повече затруднява комуникацията.

Елена продължи войнствено подкрепяща изказаното мнение:

– При шльокавица се пренебрегват правописни, граматически, стилови или пунктуационни правила. Тя води до нов вид грешки в българския език.

Спас, който слушаше внимателно до сега, се намеси в разговора:

– Някои потребители твърдят, че няма откъде да изтеглят Flex Type, популярна платена програма, която кирилизира Windows. Изтеглянето на кирилизиращи програми според тях от съмнителни сайтове и използването им, крият рискове за операционната система на компютъра им.

– Ако имаха опит, щяха да разберат, че такива програми са излишни. Операционните системи Windows 98 и по-новите излезли след това, имат вградена поддръжка на кирилица, а Линукс може да използва кирилица веднага след като се инсталира самата операционната система – допълни Асен.

Петър само подметна:

– Някои твърдят, че в чужбина на клавиатурите им нямат отбелязани червени букви с кирилица и не могат да отгатнат клавишите съответстващи на кирилските.

Спас предложи:

– Такива потребители по-добре би било да използват „фонетичния“ вариант на българската клавиатура, при който повечето букви на кирилица отговарят на близки по произношение букви на латиница и така няма да имат нужда от отбелязване на буквите по клавишите.

Елена започна с нова атака:

– Това си е жив мързел. Такива потребители нямат време и желание да кирилизират системата си. Предпочитат да пишат на шльокавица. Те смятат, че всеки потребител може да преценява. кой начин на писане е по-удобен. Накрая избират да пишат на шльокавица и не желаят да се съобразят със желанията и изискванията на събеседниците си.

Сашо примирено каза:

– Честата смяна на режимите за въвеждане на кирилица или латиница при писане е много досадна.

Спас подчерта:

– Комбинацията от клавиши, с която се сменя кирилица с латиница и обратно, може да се настройва. Това се прави според личните предпочитания на потребителя.

Много забележки и уточнения бяха изказани и от двете страни, но до консенсус не се стигна. Всеки бе убеден, че е прав.

Дъждът отдавна бе престанал и това бе като сигнал. че трябва да си тръгваме. Лицата на някои от нас бяха разгорещени от спора, а на други спокойни и уверени.

Колкото хора, толкова и мнения. Всеки сам избира на чия страна да застане.