Тя сложи ръка на устата си и го погледна неразбиращо. Стана му неловко от този поглед, За това отиде до прозореца. Залязващото слънце го заслепи и той затвори очи. След това се обърна към нея и очите му заблестяха. Под питащият й поглед той отиде до вратата и след като я заключи се обърна към нея. Тя мълчеше.
Той повдигна рамене, свали шапката си и я сложи на закачалката. Разкопча ризата си, съблече я бавно и я закачи до шапката. Застана до нея само по дънки.
Тя се огледа неспокойно. Кършеше пръсти и хапеше устните си. Той бавно се приближи към нея. Гърбът й се скова. Лицето й стана грозно и отблъскващо.  Той я хвана за раменете и я разтърси:
– Държиш се като малко дете, – изръмжа младият мъж.
Тя сведе глава. Той я придърпа в обятията си, но тя извърна лице. Младежът я хвана за косата и със сила приближи лицето й към своето. Тя затвори очи. Устните й се местеха беззвучно.
– Какво си говориш? – с насмешка попита младежът.
Очите й бяха пълни със страх. Тя беше като подгонено животно. Ръката й инстиктивно докосна шията.
– Няма да го разбереш, – каза сподавено тя.
– Мога да се досетя, – извика той, – Ти си мърмореше:Дани, Дани, Дани! – презрително изплю името той.
Тя го погледна.
– Говориш глупости. Дани е мъртъв и не може да ми помогне. Молих се на Бога, да ме избави от теб.
Той я пусна, изпълнен с ужас. В този момент тя вече не беше кротката приятелка на Дани.
Младежът имаше чувството, че се намира в тясната част на едно шише, притиснат от всички страни от сила, която го заплашваше, че ще го унищожи. Всеки път за бягство му бе отрязан.
Вечерният вятър носеше още от горещината на деня, но той трепереше от студ. Въздухът в гърдите му стана тежък и той задиша дълбоко. Имаше чувството, че ще се взриви.
– А, така ли…., – разсърди се той, но думите му прозвучаха като въздишка
Настаналата тишина падна като  тежка пелена върху него. Той не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.
– Трябваше да се досетя, – каза задъхано той. – Отново ми се изпречва вашият проклет Бог. Но този път аз съм по-силният. Знаеш какво те очаква. Щом слънцето залезе, започва сватбената ти нощ с мен.
Очите й се напълниха със сълзи:
– Моля те, недей… – промълви тя.
Той хвана с две ръце роклята й при деколтето и я раздра. С треперещи ръце тя събра дрипите, държейки ги пред гърдите си. Стисна очи и продължи да движи устните си.
Разгневен той втренчи очи в устните й. Хвана с две ръце врата й и започна да го стиска. Този безмълвен глас трябва да замлъкне. В душата му всичко завря, сякаш седеше върху вулкан. Огън искреше от очите му. Вените на челото му пулсираха ускорено и той се озъби.
Тя си пое дъх и заплака. Устните й още умоляваха…
Той изригна някакво проклятие и я пусна. Тя пристъпи към леглото олюлявайки се. Очите й бяха широко отворени. В тях прозираше паника. Той се обърна метна ризата си на главата й, взе шапката си и затръшна вратата след себе си. Цялата стая се разтресе.
Тя се свлече на колене и издигна благодарствена молитва към Бога, Създателя на света.

На пътя седял един просяк и чакал някой да се смили над него и да му даде нещо.
Край него минал един конник. Той го ударил с камшик по лицето. Просяка го проследил с поглед и му пожелал
– Бъди щастлив.
Един човек станал свидетел на всичко. Когато чул какво било пожелано на конника, той казал на просяка:
– Вие сте доста смирен човек!
– Не, не съм, – казал просякът. – Пожелах му това, защото е нещастен. Ако беше щастлив той никога не би ме ударил с камшика.
–

Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….