Вальо целия се тресеше от плач:

– Не е честно! Никой не може да избира родителите си. Защо тогава ме упрекват несправедливо?

Дядо Вълчо чу воплите му и каза:

– Виж как цар Йосия направи своя избор в началото на царуването си.

Вальо веднага се настрои да слуша поредната история на дядо си. Той много обичаше такива, защото от всяка една, научаваше нещо ново.

– „Той върши това, което бе право пред Господа, като ходи напълно в пътя на баща си Давида, без да се отклони на дясно или на ляво“, – дядо му цитира стих от Библията, а след това добави. – Той се е върнал назад, намерил е прародител, достоен за подражание и е решил: „Ще бъда като него“!

Вальо попита дядо си:

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да избираш родителите си, но можеш да избереш своя наставник, възпитател или съветник. С други думи казано този, на който ще подражаваш.

– А какво е станало с цар Йосия? – поинтересува се Вальо.

– Той избрал Давид, който бе избрал Бога, затова в живота му нещата започнаха да се нареждат. Йосия разби идолите, събори олтарите.

– Интересно, не бях чувал тази история, – заинтригуван сподели Вальо.

От къде ще я чуе, когато родителите му не бяха християни като дядо му и не четяха Библията?!

Старецът продължи:

– Йосия все едно е казал: „Това, което бащите ми са учили, аз не го приемам. Това, което те прегърнаха, аз отхвърлям“. Йосия беше намерил Бога на Давид и Го беше направил свой.

– А аз кого да последвам? – тръсна нервно глава Вальо.

Старецът потупа внука си по рамото и го посъветва:

– Ти можеш сам да направиш избор за пътя си, който ще поемеш, но внимавай кой и какво избираш.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.

Бе едва три часа, а утрото бе далече. Това време на нощта бе особено тягостно за всички, които работеха нощна смяна.

Притеснен пациент натискаше бутона за повикване. Това бе четвъртото му призоваване в рамките на един час.

Надя бе дребничка, но пъргава и отзивчива. Тя веднага откликваше на всяко оплакване.

Друг пациент крещеше и плаче:

– Няма ли кой да дойде при мен ….

И той иска да му се обърне внимание. Какво от това, че вън е още тъмно и много от хората в болницата спят?

Надя бе свикнала с капризите на някои от пациентите. Плача и виковете не я изненадваха.

За нея всичко започна преди пет години, когато заяви:

– Искам да работя нощна смяна.

Предупредиха я:

– Нощните смени не са по-леки от дневните …..

Надя бе непреклонна:

– ……. Не издържам на дневната лудница в болницата.

В началото, когато започна, сякаш всичко бе наред, но след това реалността здраво я шамароса. Едва тогава тя осъзна, че нощната работа е съпроводена с поемане на допълнителни задачи.

Често ѝ се налагаше да вдига и обръща пациенти, което бе пряко силите ѝ. Освен това тя трябваше да наблюдава състоянието на болните, за да уведоми лекарите, ако има спешен случай.

Надя все още продължава да се бори с получаване на адекватен сън.

Приятели и роднини от църквата непрекъснато се молят за нея.

Болните бяха доволни от нейните грижи, за това тя за нищо не искаше да напусне изтощителните нощни смени.

Когато някои виждайки слабичкото ѝ тяло и умората, която се четеше в очите ѝ, я увещаваха:

– Не се изтезавай по този начин. Ти си млада, животът е пред теб.

– Как да ги оставя? – питаше Надя. – Те са толкова безпомощни и се нуждаят от мен. Освен това с работата си в болницата през нощта им давам утеха и така прославям Бога.

Те виждаха нейният устрем, себе раздаване и любов, за това само добавяха:

– Нека Бог да те благослови.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.

Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?