Страно е, че Берлиоз започнал да е насочва към музиката още от детството си, но не можел да търпи пианото. Зато пък с удоволствие свирел на китара, флейта и флежолет.
Той имал изключителна памет и до съвършенство овладял пеенето направо от партитура.
Когато пристигнал в Париж, младият Хектор, решил  първо да постъпи в хор. Той отишъл на прослушването. Там с изненада го попитали:
– Къде са ви нотите, млади човече?
– Защо са ми? – попитал учудено Берлиоз.
– Вие сте дошли на прослушване, нали? Как мислите да пеете, ако нямате нотен запис?
Берлиоз отговорил:
– Много просто.
– А какво ще пеете?
– Каквото поискате. Дайте ми каква да е партитура, солфеж или тетрадка със ноти.
– Вие пеете направо от листа? – изненадал се ръководителят на хора. – А по памет можете ли нещо да ни изпеете?
– Това е лесно. По памет зная оперите:  „Вестал“, „Кортес“, „Стратоника:, „Едип“, също „Ифигения „, „Орфей“, „Армида“…..
– Достатъчно. Непостижима памет! Тогава изпейте арията от „Едип“ „Тя ме обсипва….“
Берлиоз под акомпанимента на цигулка превъзходно изпълнил арията и бил приет в хора.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Ана Петрова имаше редкия шанс да присъства на това преставление. Имаше много желаещи за него, дори билети не стигнаха за всички, но на нея и подариха билет. Тя бе зряла жена и такива мигове на щастие, не отминаваше с безразличие.
Приготви се и тръгна.
Залата я посрещна с пищно осветление, множество усмивки и напрегнати в очакване лица. Седна на мястото си и се настрой да се потопи и наслади на предстоящото преставление.
По време на почивката Ана излезе, за да се подкрепи с нещо.  Фоайето беше изпълнено с хора, които пушеха, опитваха от различни питиета и разговаряха.
Някакъв пианист свиреше, но никой не обръщаше внимание на музиката му. Ана отпи от чашата си и с любопитство се зае да изучава музиканта.
Той изглеждаше невзрачен и скучен. Просто си вършеше работата си и чакаше почивката да свърщи, за да спре да свири.
След второто питие, леко опианена, Ана тръгна към пианото.
– Вие сте като зъбобол! Защо не свирите просто за себе си? – възкликна тя.
Пианистът беше изненадан. И тогава започна да свири музика, която обичаше.
След няколко минути цялото фоайе млъкна.
Когато пианистът свърши своята композиция, избухнаха възторжени аплодисменти.

Като професор в Консерваторията на Санкт Петербург, Римски-Корсаков обикновено проверявал работата на своите ученици, като им показвал пример от представената му партитура, сядайки на пианото. Понякога карал учениците си да изсвирят някои части от партиите.
Разказват, че веднъж се обърнал към един от бъдещите композитори с думите:
– Изпейте ми тази басова партия
Младият човек пробвал, но промърморил сконфузено:
– Не мога, прекалено ниско е ……
– Композиторът трябва да има глас за седем октави, – назидателно казал Римски Корсаков и веднага запял партията с дълбок дрезгав бас.

Когато се връчва награда и не просто награда, а Нобелова награда, прието е да се благодари с реч или изказване.
Такава награда ще бъде скоро връчена на поетът Тумас Йост Транстремер.
Осемдесетгодишният Тумас е жива легенда. За този велик шведски поет казват, че ‘неговите кратки, полупрозрачни образи дават един актуален поглед към действителността.“ След такава характеристика ще искате да знаете какво е толкова особено в стиховете му.
Тумас не е само поет, но и пианист, човек с необичайно силна воля. Преди 20 години е прекарал инсулт и е загубил способността си да се движи.
На церемонията при награждаването той ще бъде в инвалидна количка, но въпреки това, ще благодари за наградата, като…“свири“ на пиано. Именно така „разговаря“ със света великият поет и пианист днес.
Преди да заболее Тумас поразявал с умението си да свири на пиано. Сега се справя много по-трудно със инструмента, тъй като дясната му ръка е обездвижена. Въпреки това шведските музиканти са му дошли на помощ, като са приспособили редица музикални произведения да се свирят само с лява ръка.