В американския щат Охайо се е случил безпрецедентен случай. Крадци, които взели парите на мъж чакащ автобуса, му върнали малка сума, достатъчна да се придвижи до местоназначението.
Жертвата съобщава, че нападател буквално попитали мъжа дали има пари, за да пътува с автобуса.
Грабежът е станал на автобусна спирка след пет часа. По време на инцидента, амереканецът дал на престъпниците мобилен телефон и 40 долара.
Преди да изчезнат, един от крадците попитал мъжа дали има достатъчно пари за да се придвижи с автобуса. След като получил отрицателен отговор, пъхнал в ръцете му два долара и избягал с останалите.

Ако се създаде църква в един беден квартал, с голяма безработица и престъпност и те не намаляват, това означава , че от тази църква няма никаква полза.

И вместо хората да прославят Бога, заради делата Му, те смятат църковните лидери за паразити, мързеливци такива, които не работят и които живеят на гърба на вярващите.

И причината за това е, че лидерите, които проповядват любов, искреност и себе жертвеност живеят без да работят. Имат си секретарки, служебни автомобили, ходят по два пъти в годината в чужбина и никой не знае каква им е заплатата, нито колко пари се събират в църквата, да не говорим пък за това къде отиват.

С една дума- приватизирали са църквата и по нищо не се различават от шеф на синдикат или шеф на политическа партия.

Най-възмутителната особеност на глупостите е тая, че докато ги вършим, са невидими за нас. Ние ги забелязваме обикновено късно, а често и никога.
Характерно варварството на нашето общество е, че никой за никого пет пари не дава. Нито има желание да признае някой по-високо от себе си, камо ли да прояви обич към него. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.
Навярно не един път сте чували:
– Защо го осъждате? Той се бори за запазване на българския лев. И за да го запази, го пренася от държавните каси в собствения си джоб.

Достатъчно ли е да се дава образование само на 2–3% от децата, за да израсне в България свободно образовано поколение?
Трудно да се променя манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години, родените в нова България, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото в някои страни, а пенсиите ще са достатъчни.
Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват Интернет. И висше образование не им трябва. Те трябва да останат неуки, да пият, да се отдават на различни пороци, за да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Икономическото развитие на България зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите за сега има много. Минералните ресурси са огромни, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото, това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и другаде печелят над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно.
Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Обикновено образование никому не е нужно. Разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.
Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната.
Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, от това страната губи милиони долари. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година хиляди такива хора напускат България.

Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.