Скоро се родило конче, но то от всичко се страхувало. Силно треперело. Краката му били слаби, подгъвали се и често падало.
Когато виждало другите коне, леко и свободно да се носят по полето, то се свивало до майка си и с тихото си гласче казвало:
– Ще стана ли и аз някога такъв?
– Не се страхувай, дете мое, – казвала кобилата. – Ти си роден, за да бягаш бързо. Ще дойде време и ще започнеш бързо и леко да скачаш.
„Защото сме Негово творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“

Едно момче много обичало да чете приказки и вярвало във всичко, което е написано в тях. За това търсел чудеса в живота си, но не можел да намери такива, които били подобни на тези в любимите му приказки.
Чувствайки разочарование в своите търсения, попитал майка си:
– Мамо, глупаво ли е да вярвам, че съществуват чудеса? Или в живота изобщо не съществуват такива?
– Мили мой, – с много любов казала майката, – ако ти се стараеш и станеш добър човек, всички приказки ще се сбъднат в твоя живот. Запомни, чудесата не се търсят, те сами идват при добрите хора.

Баща ми е най-добрият човек, за който може да си мечтае някой. Той обича майка ми и винаги я прави щастлива. Той идва на всеки футболен мач, в който аз участвам. Грижи се за всеки от нас в семейството.
Тази сутрин, когато ровех в чекмеджето на татко за клещи, намерих на дъното сгънато мръсно парче хартия. Това беше страница от дневника на татко с дата и месец преди аз да се родя. Там беше написано:
„Аз съм на 19 години, алкохолик, изхвърлен от института, неуспешен самоубиец, жертва на детско насилие, бивш крадец. А след няколко месец към всичко това ще добавя и „млад баща“. Кълна се, че ще направя всичко възможно, с моето дете всичко да бъде наред. И аз ще бъда такъв баща за него, който никога не съм имал“.
И ….. аз не знам, но той го е направил.

Вие разбирате, че вашите деца са пораснали, когато дъщеря ви започне да използва червило, а сина ви изтрива червилото от устна си.
Днес майка вечеря с най-големия си син в необичайно идилична обстановка, без бащата и уговорката да се яде малко повече.
Изведнъж осемгодишното съкровище със страшното име Страхил се навежда към майка си и я пита:
– Мамо, помниш ли, когато преди три дена трябваше да се закълна  в твоето здраве?
– Помня, миличък, как да не помня.
– Мамо, а как се чувстваш сега?

Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.