Той беше едър и як мъж. Вечно усмихнат и доброжелателен. Но станеше ли въпрос за дъщеря му, нямаше по-съвършено същество от нея.

Николов много се гордееше със своето червенокосо луничаво момиченце. Разказваше какви ли не истории за нея.

Например, как не можела да стигне мивката, но горещо желаела да помогне на майка си, да измие съдовете. И той добрият великан повдигаше това съвършено мъниче, да извърши замисленото.

Николов не спираше да хвали дъщеря си. Скоро го чуха да разказва за нейната голяма щедрост.

Майка ѝ заминала в съседния град за няколко дни. Малката лудетина направила кекс и почерпила съседите от името на майка си. Добрите хора не могли да ѝ откажат.

Но Николов никога не разказваше, как съвършената му дъщеричка с един голям камък строши стъклото на големия прозорец в стаята на съседите. Нито, че в разгара на лятото това прекрасно червенокосо момиченце разряза всичките дини на дядо си, в някаква игра измислена от нея. Където главната  героиня беше, разбира се , тя. А трябваше да се пребори с дракони и змейове, джуджета и великани изпречили се на пътя ѝ. И в тези войни се проля много кръв, но не на измислените герой, а динения сок от „победените“ дини.

За него тя беше и ще си остане съвършената дъщеря.

Знам, че в човек не всичко е добро или лошо, защото ние хората сме странна комбинация от двете. По-важно е, кое ще надделее в живота ни?!

Вие страдате най-много от болезнените преживявания в живота си. Но преминавайки през тях, вие можете да помогнете на други, които преминават през същото.
Никой не може да съчувства повече от този, който вече е преминал през това, което другият преживява.
Кой може да помогне на майка с дете, което им специфично заболяване, ако не този, който отглежда такова дете?
Кой  може по-добре да помогне на някой, който минава през несъстоятелност, отколкото този, който е минал през това преди?
Кой може по-добре да помогне на някой, който изпитва мъката след развода, освен този, който си спомня, колко ужасно се чувствал в неговото положение?
Кой би помогнал по-добре на някой, който е била насилван от този, който е бил насилван?
Не оставайте с болката. Ако я скриете и задържите, това няма да доведе до нищо добро. Но ако сте честни с Бог, себе си и с другите хора, Бог може да използва нещото, което мразя най-много в живота си, от което сте най-разочаровани и което искате никога да не се е случвало в живота ви.
Вие не може да промените това, което ви се е случило. Но можете да го използвате за нечия полза. Когато сте готови да споделите съкрушаването си, това може да помогне на други хора.
Споделяйки своя опит от това, което сте преживяли, ще помогнете на хората да получат Божията утеха.

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.

Парк. Огрени от слънцето алеи. Небето се оглежда в свежите локви, спомен от преминалия дъжд. Хората изпълзяха от незнайно къде, за да се насладят на обещаващото хубаво време.
Стопанин с кучето си минава покрай двой с детска количка. Изведнъж кучето залая, а жената до количката взе да крещи:
– Накарайте кучето си да млъкне, – обърна се тя към мъжът с кучето, –  детето ми спи!
Съпруга ѝ кротко каза:
– Не крещи, твоите викове са много по-силни от лая на кучето.
– Няма значение, то събуди детето, а малкото ни дете спеше.
Майката погледна в количката и още по-силно взе да крещи:
– Идиот! Ти си забравил детето в къщи!
И тя с широка крачка се отправи към дома си. Хората гледаха как тя бяга към входа на парка и не разбираха паниката ѝ.
Стопанинът с кучето и съпругът със спящото дете на ръце стояха на алеята и недоумяваха, какво ѝ бе станало на тази жена?

Семейство било на екскурзия в Италия. Обикаляло  в старинната част на един град. Минавайки край една църква петгодишната дъщеричка дръпнала майка си за ръкава и попитала шепнешком:
– Мамо, а какво е това здание?
– Това е църква, тук живее Бог.
– Но ти ми каза, че Бог живее на небето ….
– Нали знаеш, че Бог е навсякъде? Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Детето изненадано я погледнало в очите. Майката се опитала по друг начин да обясни на детето това, което било непонятно за него.
След десетият опит на майката, детските очи светнали и детето пояснило:
– А, разбрах! Бог живее на небето, а тук идва на работа…..