Това се случи през зимата. Живка си имаше малка книжка. В нея имаше прекрасни приказки, за доброто и злото, за верността и любовта, за благодарността и предателството, …
Живка много обичаше тази книга. Всяка вечер тя сядаше до майка си на дивана и слушаше майка си как ѝ чете от нея.
Веднъж на гости им дойде Слави, братовчед на Живка. Той вече ходеше на училище. Беше непослушно момче и цар на пакостите.
Когато Живка му показа любимата си книжка, той махна с ръка и каза:
– Книгите са скучни и неинтересни. Много по-интересни са компютърните игри и стрелбата с воден пистолет.
Слави беше толкова убедителен, че Живка му повярва.
Вечерта тя не искаше майка ѝ да чете приказка от любимата ѝ книга. Това се случи и на следващата вечер. Ситуацията се повтори няколко вечери подред.
Мина цяла седмица и Живка усети, че иска отново да се върне в света на приказките и приключенията.
Тя се покатери до рафта, но там я нямаше любимата ѝ книжка. Тя разрови наоколо, но не я откри.
– Мамо, къде ми е книжката с приказките? – извика Живка.
– Навярно е избягала от нас, – каза спокойно майка ѝ.
– Как така избягала? – не повярва Живка. – Нали тя няма крака.
– Тя е решила, че повече не ти е нужна и е отишла там, където я чакат, обичат и желаят да я четат.
Очите на Живка се напълниха със сълзи. Обзе я отчаяние. Прегърна майка си и горко заплака.
Майката се съжали над дъщеря си и каза:
– Книжката ще се върне, ако искаш да слушаш приказки от нея, дори сама да се научиш да я четеш.
Живка вдигна глава, изтри сълзите си и възторжено каза:
– Искам, много искам, мамо!

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..

За повечето жени главното е дома. За мъжете са важни децата, те желаят да се грижат за тях и поемат съответната отговорност за това.
Някой мъже се държат в семействата така, сякаш грижата за децата им е природно дадено, но на работата си могат да изглеждат съвсем различни. Там са упорити, решителни, способни да вземат важни решения. В домовете им тези качества се „разтварят“. Много жени дори не се досещат, че мъжът им съвсем не е безволев и безащитен, а активен и решителен.
Кой е виновен за това?
Много често жените „творят“ от мъжете си пасивни същества, взимайки ролята на майка. За жената мъжът изглежда не като възрастен, способен  на сериозни действия, а малко, капризно момченце. Син, а не партньор в семейните отношения.
Много мъже с удоволствие приемат условията на играта син-майка. Жената не винаги осъзнава, че тя е причината мъжът ѝ да стане такъв. А същевремено чака от него решителност и действия, за това постоянно му крещи и е недоволна от поведението му.
Като следствие от постоянните конфликти страстта между двамата угасва. Много често такива семейства се разпадат. Съпрузите изпитват постоянно недоволство един от друг, а списъкът с претенции е прекалено голям.
За жената важна роля играе романтичната връзка, за нея е важно всеки малък жест на внимание и любов. За съжаление, на такива неща мъжът не предава никакво значение. Жените искат мъжете да осъзнаят грешките си без да им се казва това с думи, но мъжете дори не се досещат за това.
Ако жената не получи достатъчно разбиране, нежност, ласка и грижа, тя се превръща в крещяща, груба и непривлекателна личност.
Ако в семейството има неразбиране и чести конфликти, съпрузите не трябва да мълчат и да се затварят в себе си. Трябва да разговарят и да се научат да изразяват емоциите си открито. Преди всичко това се отнася за жената, която е пазителка на семейното огнище.

Утро. Слънцето едва се бе разсънило, а хората бързаха вече за работа. Лена, след упорития глас на будилника, скочи от кревата и се насочи към банята. Тя е млада майка, която има малка дъщеричката, палава и непокорна.
Лена погледна в огледалото и смръщиа вежди:
– Ах, тази „портокалова кора“ – и задържа ръката си върху крака си.
Слаб лъч светлина се мушна през леко открехнатата врата на банята и тихо като сянка  премина малката ѝ дъщеричка. Детето веднага побягна, щом усети, че майка ѝ я засече и отиде да се приготви за детската градина.
Завари баща си да оправя вратовръзката си пред огледалото в стаята. След минута мълчание малката Даря прегърна баща си и с любов каза:
– Татко, когато порасна искам да стана красива като теб.
– Не! Когато пораснеш, ти ще станеш толкова красива, колкото е майка ти, – каза нежно баща ѝ.
– Не, не искам да съм като нея. Ти стана уми се и вече си красив, а мама, стана уми се и започна да се разкрасява пред огледалото, а след това дълго ще реше косите си и едва тогава ще стане красавица, – заключи детето
Изведнъж Даря направи кисела гримаса, незнайно към кого отправена и почти изръмжа:
– И освен това тя има някаква „портокалова кора“, на която всяка сутрин се ядосва….