Преди 25 години на мястото на Дубай е било пустиня
Днес този град се е изменил до неузнаваемост. Превърнал се е в един от най-гъсто населените и икономически развитите места на Обединените арабски емирства.
Фантастичната трансформация на този мегаполис, не е единственият пример, как един град може да се измени до неузнаваемост за няколко десетилетия.
Такива градове са и Шанхай, Ню Йорк, Бостън, Париж, Токио, Джакарта…..
За съжаления в историята е известно, че някога в процъвтяващите градове настъпава упадък и по някаква причина те изчезват от лицето на Земята.
В това нагледно можем да се убедим при прегледа на градовете, по улиците, на които вечв не се ходи, но все още можем да се запознаем с тях.

Животът е свещен. „Някои животи са по-важни от други“ , такива мисли са довели до Холокоста. Това беше манталитета и на Хитлер: „Някои хора са по-важни от други. Така че ние просто ще унищожи слабите, болните, възрастните хора, или хората, които не са съгласни с нас“.
Това го виждаме днес при някои млади двойки, които като чуят: „Вашето бебе може да има вроден дефект“, започват да мисли за аборт.
Ако всеки, който имаше дефект подлежеше на унищожение, можеше и твоя живот да бъде прекратен. Навярно сте установили, че имате дефекти. „Инвалид“ сте, но просто не си го признавате. Може да има някои емоционални затруднения, някои страхове, но не желаете да говорят за това дори с жена си. Това ви плаши до смърт.
Можете да си мислите, че не сте толкова умен, колкото всички останали или имате някои физически увреждания. Ние всички имаме дефекти. Всички имаме проблеми.
Който взема решение, че щом си дефектен трябва да се отърве от теб, не разбира, че не е достатъчно голям, за да го направи. Смятате ли, че едно семейство, което има дете със специални нужди, като аутизъм, умствено изостава или са налице физически увреждания, обича по-малко детето си? Не. Те обичат това дете много повече!
Библията казва, че Бог обича слабите, болните и тези, които имат специални нужди. Ние се нуждаем от тях в живота си, за да се научим на безкористност.
Винаги трябва да се защитаваме светостта на живота. Защо? Защото всеки живот разкрива Божията цел и показва Божията слава.
Вие сте ценен, без значение кой или какъв сте. Бог гледа по сърце, а не на лице.
Бог се грижи за всеки от нас. Той може да види това, което ние не можем да видим. Бог обича всеки човек и му е дал потенциал да правим велики неща, всичко е планирал за нас.
Бог няма да ви се сравни с никой друг. Той ни е дал дарби, които да използваме, за да Го прославим.

Вятарът фучеше ядосано и щипеше лицата на хората. Снегът закъсня, но времето застудя. Слънцето силно грееше, но топлината му бе измамна и не достигаше до хората.

Празници! Магазините са изпълнени с какви ли не неща, а търговците гледат по всякакъв начин да привлекат клиенти. За разлика от другите това магазинче не изпъкваше с нещо особено, но ако прекрачиш прага му, попадаш в приказен свят. Животни направени от глина, изпъстрени с различни цветове, ти се усмихват, подкупват и развеселяват. От рафтовете надничат красивеи глинени съдове, изрисувани чинии, чаши, големи и малки гювечи. Имаш чувството, че си попаднал в някакъв по-щастлив свят.

Продавачката, жена на средна възраст, приветливо посреща влезлите в магазина. Дори и нищо да не купиш, приятният разговор с тази жена, ти навява желание пак да дойдеш тук.

Веднъж тя разказваше весело за така нашумелите гювечи на Тишо:

– Идва един господин, солиден, с костюм, вратовръзка и припряно започна да обяснява: „Вместо да се прибера направо в Бургас, отбивам за Карлово и карам 60 километра до тук като луд и се моля магазина да е отворен. . Не знам дали си спомняте, но от вас купих голям гювеч, с жълто цвете, когато го видях веднага го харесах. Наша позната имаше рожден ден и аз го взех, за да го подаря от името на мен и съпругата ми. Жена ми като го видя, пощръкля. Викаше, че аз не съм мислел за нея, а познатата ни, макар и много по-възрастна от нас, едва не я изкара за моя любовница. Моля ви дайте ми един от тези гювечи, че нямам мир в дома си“.

Когато човек погледне тези глинени изделия, разбира, че от тях блика живот. Майсторска ръка е оформяла модела, а след това четката е довършвила щедьовъра.

Продавачката продължи да разказва друга история за тези красиви гювечи:

– Веднъж един мъж дойде в магазина и каза: „Тук продавате много красиви неща. Веднъж взех от вас гювеч, – той посочи към рафта –  и го занесох у дома. Жена ми го постави във витрината на секцията и две седмици му се радва, едва тогава се реши да готви в него“.

Има всякакви грънчари, но Троян не напразно се слави с майсторите си. Когато грънчарят вложи нещо от себе си в оформения съд или фигура, не можеш да останеш безучастен. Изваяната и изрусувана глина докосва сърцето ти.

Децата се бяха скупчили край учителката си. Тя се усмихваше на всяко от тях. Години наред им отдаваше цялата си нежност и любов.
– Деца, – каза тя, – днес е празник, какво си пожелахте да получите като подарък?
– Аз пожелах да има конструктор „Лего“, – пръв скочи Наско.
– Хубаво е, ако получа нова рокля, – плахо каза Зина.
– Е, ако можех да получа още някое интересно малко пухкаво животинче, – замечтано добави Весела.
Тя обичаше животните и си бе направила малък домашен „зоопарк“.
Всяко от децат пожелаваше на глас това, което най-много искаше да получи като подарък.
Диди стоеше отстрани и гледаше шумотевицата, но някаква тъга беше засенчила лицето ѝ.
– Диди, – каза топло учителката, – ти не искаш ли подарък?
– О, ако можеше, моят татко да не е болен и този…., – тя си спомни думата, – тумор да изчезне от него.
Учителката замълча. Погледна момиченцето и нежно добави:
– Може, за Него няма нищо невъзможно….., а нещо за себе си няма ли да поискаш?
Диди вдигна тъжните си очи и погледна уплашено учителката си:
– Ако пожелая нещо друго, татко ще остане ли така… болен?
– Не, не, мила моя, – успокои я учителката. – Той непременно ще изпълни всичко….
Учителката едва сдържаше сълзите си. Днес е празник. Трябва да се веселим и да се радваме. Исус дойде, за да отнеме болката и мъката ни и да ни дари с радост.

Докато пресичаше улицата Лена забеляза мъж по лицето, на който стърчаха някакви железа, като бодли. Той се препъна в ръба на тротоара, залитна и падна на едно си коляно на паважа.

Лена му помогна да се изправи. Когато се изправи забеляза, че дънките му се бяха скъсали. Усмихна се и каза:

– Благодаря!

– Добре ли сте? – попита го загрижено Лена.

– Нищо ми няма, само малко скъсах дънките. Но днес плащат доста пари за скъсани дънки, а на мен ми дойдоха безплатно.

Лена се усмихна. След като огледа лицето му го попита:

– Какви са тези метални остриета върху лицето ви?

Той прие спокойно любопитството ѝ, без да се дразни.

– Пиърсинга по лицето ми ли? Това са моите бижута.

– Бижута? – Лена беше озадачена.

– Вие жените носите украшения, аз също. На мен ми харесва така. Това показва, че не ми пука.

– Не ви пука? За какво?

– Не ми пука какво мислят хорат. Имам си свой собствен стил. Не нося никаква униформа, това съм си аз самият.

Лена се усмихна. Хареса ѝ прямотата му.

– В униформите няма нищо хубаво. Но в старанието си да избегнете традиционната униформа, дали не стеси навлекли някоя друга, новоизмислена?

– Значи съм като всички останали, които имат пиърсинг? – малко тъжно каза мъжът.