Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!

Мария усети как Той дойде една сутрин до вратата ѝ и попита:

– Ще започнеш ли да ходиш с Мен, като ставаш рано сутрин за молитва и четене на Библията.

Първото нещо, което Мария си помисли и изказа на глас бе:

– Това трябва наистина да направя.

Тя стана и бавно провлачи краката си. Колкото и странно да бе, тя откри, че не искаше да жертва няколко допълнителни минути сън.

Той бе безкрайно търпелив, докато я чакаше да разбере, че не това бе нещото, което трябваше да прави тя.

Неговото желание бе лично време за общение, в което Мария щеше да израсне във любовната си връзка с Него.

Тя се научи да ходи с Него и продължаваше да го прави, защото никой друг в семейството, приятелите или роднините, не я разбираха така добре.

Никой друг, освен Него, не познаваше толкова добре нейните страхове, копнежи, наранявания, мечти и провали.

Той споделяше чувствата ѝ и самотата ѝ.

Докато ходеше с Него, Той отговаряше на нуждите ѝ.

Самият Той бе решението за самотата на човешкия ѝ дух.

Минка се разхождаше с новото си малко черно кученце из двора. В едната си ръка малкото момиче държеше закуска, а в другата бонбон стърчащ на клечка.

Първоначално кучето и детето вървяха редом и се забавляваха, но ..…

Четириногият приятел взе да се плете в краката на Минка. Тя се ядоса и замахна с бонбона. Искаше ѝ се да го удари.

Кучето скочи и грабна бонбона.

Минка изненадано проследи бягството на новия си приятел.

След това разтърка очи и гръмогласно се разрева:

– Мамооо, Черньо ми взе бонбонаааа.

Едва ли щяха да спасят бонбона, но им трябваха цели пет часа, за да открият кученцето скимтящо и уплашено. То се бе свило на топка под стряхата на една изоставена къща.

Вместо да му се сърди Минка прегърна четириногото и тихичко му прошепна:

– Да беше ми казало, сама щях да ти го дам. Ти си добро куче и ще бъдеш моя най-добър приятел.

Ех, ако можехме, да прощаваме така лесно като децата.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

Ирена набързо прибра нещата в чантата си и тръгна към работата си. Краката ѝ бяха малки и тя се движеше толкова бързо, колкото те ѝ позволяваха.

Ръцете ѝ се препълниха с торбички от близкия супермаркет. В тях имаше всичко от което се нуждаеше тя и детето ѝ.

Тежката чанта се плъзна от раменете ѝ и тъй като нямаше свободна ръка да я вдигне обратно, тя се впи в лакътя ѝ.

Най-после влезе в сградата, където работеше. Пред нея на няколко крачки бързаше нейн колега.

Когато Ирена стигна до тежката вратата, тя се затръшна пред нея.

– Такъв е животът ми, – изохка напрегнато Ирена. – Загрижен, забързан и подтискащ. Боря се. Стремя се, но съм разбита. Опитвах се да нося повече отколкото мога, но изоставам. Нима Бог имаше само това за мен?

Потопена в разочарованието си, Ирена долови тих Глас:

– Познавам те от утробата на майка ти. Изваяхте грижовно с прецизност. Направих го не само поради огромната Си любов към теб, но и за определена цел. И докато вдъхвах живот в дробовете ти, усмихвах се нежно и гордо за бъдещето ти. Не осъзнаваш ли, че те направих за време като това?

Ирена притихнала слушаше, а сълзите напираха в очите ѝ.

Гласът продължи:

– Знаех за предизвикателствата, пред които щеше да се изправиш, грешните решения, които щеше да вземеш. Очаквах сълзите ти на съжаление, които щеше да изплачеш. Видях и годините, които щеше да загубиш, преследвайки неща, различни от лицето ми. Знаех ги и Съм ги използвал.

Ирена въздъхна дълбоко и призна:

– Вярно е, но като че ли всичко това не съм го забелязвала.

– Когато си мислеше, че не можеш, Аз бях там. Когато не ме чуваше, чаках, за да ме повикаш. Когато се проваляш, чувстваш се недостатъчна или пропадаше, всички тези неща се случваха, за да се научиш да разчиташ на Мен.

Ирена бе навела глава. Думите покълнаха и започнаха да изграждат нещо ново в нея.

– Запомни едно, – отбеляза Гласът, – ти не си сама. Не си изоставена. Аз съм с теб. Когато се почувстваш претоварена, просто знай, че Съм до теб и заедно можем много повече.