Когато Аркадий Исакович Райкин бил в напреднала възраст, веднъж след концерта му представили  Борис Лвович, актьор и режисьор.

Ето какво си спомня Лвович:

– Аз започнах колебливо да изразявам възторга си от него като артист, но Райкин не слушаше, а повтаряше , като едва движеше устните си: „Актьор, ….. режисьор… да“.

– А женен ли е? – изведнъж попитал Райкин.

– Да, женен е.

– А отдавна ли? – продължил с въпросите си Райкин.

– От 15 години.

– Само с една ли?

– Да, Аркадий Исакович, само с една.

– Да, да, – поклатил глава Райкин – и аз с една жена цял живот.

Изведнъж казал сякаш чакал точно това да съобщи на някого:

– Знаете ли какво? Жененият човек не се чувства добре у дома, а мързеливия навсякъде.

Веднъж Хайдн дирижирал оркестър в Лондон. Той знаел, че много англичани понякога ходят на концерти, не да слушат музика за удоволствие, а по-скоро по традиция.

Някои лондонски посетители придобили навика да заспиват в удобните си кресла по време на изпълнението.

Хайдн искал за него да направят изключение. Това безразличие на публиката раздразнило композитора и той решил да си отмъсти по остроумен начин.

Специално за лондончани Хайдн написал нова симфония.

В най-критичния момент, когато публиката започвала да заспива, се раздавал гръмотевичен удар от голям барабан. И всеки път, когато слушателите се успокоявали и отново се готвели да заспят, се раздавали мощни удари по барабаните.

Оттогава тази симфония се нарича „Симфония с удари на тимпани“ или „Изненада“.

Един ден един приятел на Брамс минавал покрай къщата му и реши просто ей така, без предупреждение, да го посети.

При влизането си той чул зад вратата свиренето на композитора, но в същото време с музиката, смесено звучали спиращи духа звуци, те напомняли на отчаян  вой на куче …

Знаейки, че Брамс няма куче, човекът изключително изненадан плахо отворил вратата и замръзнал потресен …

В стаята нямало никакво куче. Разрошен по нощница Брамс импровизирал на пияното, като огласявал стаята с изтощен сърцераздирателен вой, а от очите му течели сълзи ….

Приятелят бил хипнотизиран от тази вдъхновена и едновременно зловеща картина.

Брамс го забелязал, с трясък затворил капака на пияното и изревал:

– Как се озова тук?

– Минавах наблизо и чух музиката ти … а вратата беше отворена.

– Махай се от тук! – казал Брамс, който в този момент съвсем нямал намерение да бъде учтив. – Моята музика трябва да се слуша на концертите ми, а не в къщи на вратата ми.

Финландският изпълнител Марко Вуорихеймо, действащ под името Signmark, е глух и ням по рождение.

Неговите албуми излизат едновременно на CD, където са записани саундтраци с вокална версия и DVD, където  артист „чете“ всяка песен на езика на жестовете.

Signmark дава много концерти по целия свят, като се ориентира за ритъма по вибрациите и басовата линия.

Той е станал първият глух музикант, който е подписал договор с една от големите звукозаписни компании Warner Music.

Михаил Яншин често пътувал из страната изнасяйки концерти, но никога нямал солови изпълнения.

Неговото първо самостоятелно изпълнение пред зрители станало при много комични обстоятелства.

Когато обявили номерът му, той излязъл на сцената. В Колонната зала, една от най- престижните сцени на Москва, където се провеждал неговият самостоятелен дебют, се раздал смях.

Артистът се огледал отгоре до долу, но нищо смешно не открил по себе си. Но едва произнесъл първата фраза отново се чул смях, но този път бил много по-силен.

Яншин спрял, направил пауза и опитал отново да продължи четенето. Сега вече всички се смеели доста силно. Озадачен от тази реакция артистът решил, че има нещо не наред с костюма му. Как да е прочел своя не толкова смешен разказ, зачервен и смутен избягал от сцената.

А ето какво било станало. В Колонната зала бил приет нов инспектор, проверяващ дали в сградата може да възникне някъде пожар. На този човек му се случвало за първи път да прави такава проверка в театър.

Той обиколил всички коридори и стаи и в крайна сметка се оказал на сцената, зад гърба на Михаил Яншин, с шлем против огън и съответна униформа. Инспекторът се движел по сцената сякаш нищо не се било случило.