Този знак е получил своята форма неслучайно.
Той е разработен от британският художник Джералд Холтъм през 1959 г. за движението по ядрено разоръжавяне „Nuclear Disarmament“.
Холтън взел първите букви на тези думи N и D. Използвал семафорноте им значения, където N представлявало обърбато V, a D права линия.
Двата знака наложил един върху друг и така получил днешната форма на знака на мира.

А понякога си викам, че може би така е по-естествено, да  се живее в неразборията.
Какво е нашият живот освен една такава неразбория.
Купчина неща без значение, които все пак имат някакво значение, но само за теб.
Една вавилонска кула от големи проекти и малки достижения, винаги започвана с големи амбиции и оставяна недовършена, жалка или покъртителна в своето амбициозно безсилие….

Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.

Понятия, познати до безконечност, които приемаме за даденост и хулим в делничната си реч. Понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение.
И аз се удивлявамя пред необятното благоволение, проявявано към нас, което не сме заслужавали, а получаваме. От незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още.
Невероятното е, че въпреки всичко това ни е позволено да съществуваме. А това е неопровержим акт на милост. Тази милост е тъй изумителна и всепроникваща, че само за миг да я зърнем е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.

В едно село се готвели за голяма сватба. Богатата невеста била от съседното село.
Между гостите и роднините имало човек, който си правел сметка да извлече полза от предстоящото събитие.

Отишъл при близките на младоженеца и започнал да ги мъмри, че закъснявали навсякъде, не следвали никакви правила и така ще създадат неприятности на булката. Те си помислили, че той е почетен гост на булката и веднага му дали пари, за да се корегират нередностите по организацията.
След това отишъл при близките на булката и ги обвинил, че не оказват необходимото уважение. Цяла драма направил, за да получи пари и от тях.
Тази игра продължила доста дълго и този човек посъбрал доста пари. Накрая на сватбената церемония  никой не могъл да го открие, оказало се, че никой не го е канил. Той бил си отишъл.
Нашият свят прилича на този неканен гост, дошъл на сватбеното тържество.
Женихът е Бог, а невястата е нашата душа. Когато човек осъзнае същноста на света, той изведнъж губи значението си за него и изчезва като героя от тази история.