Съгласно публикацията на британската компания Today’s Translations в африканския език луба съществува дума, която трудно се превежда.

Това е думата ilunga, която означава: „човек, който е готов да прости какво да е зло един път, ще го изтърпи и втори път, но не и трети път“.

Ако трябваше да имаме такава дума, тя сигурно щеше да звучи като „полупрошка“, но с тенденция да приключи с непростителност.

При един стар отшелник дошли разбойници и казали:

– Ще вземем всичко от килията ти.

А той им казал:

– Вземете всичко, което ви е нужно.

Те събрали почти всичко от килията и си тръгнали. Но не намерили парите, които били скрити. Отшелникът ги взел и хукнал след тях да ги догони, като викал:

– Забравили сте и това. Върнете се да го вземете!

Изненаданите разбойници не само не взели парите, но върнали всичко заграбено от старецът. И си казали:

– Наистина, този човек е Божий.

Това събитие се случи в VI в. от н. е. в Палестина и го е записал Йоан Мосх.

Старият отшелник не е чел проповеди на своите грешни гости, не ги осъдил, не ги застрашил, дори не се опитал да ги уговаря да не правят така.

Но какво е накарало разбойниците да променят мнението си и да поправят стореното?

В него те видели човек, който е с Бога.

Само човек изпълнен с Божията благодат, може да бъде толкова освободен от привързаността към имуществото и парите, които са поробили човечеството.

Само човек вкоренен в Бога, може да бъде толкова спокоен и добродушен, когато му причиняват зло.

Но най-много ги трогнала любовта на старецът към тях. Само човек близо стоящ до Бога, може да изпита такава любов към непознати, дошли да го ограбят. Те видели как той искрено поставил техните интереси над своите.

С други думи, разбойниците видели човек, в който думите на Евангелието са станали дело. Това не би могло да стане ако отшелникът се е ограничавал с обреди, набор от правила и красиви думи от Бога. Той е имал реален опит в живота си с Христа.

През 1908 г. Лев Толстой получил писмо от индийския революционер Таракната Даса, който търсел подкрепа относно идеята за независимостта на Индия.
В отговор Толстой пише: „Писмо до един индус“. То било публикувано в списание Free Hindustan. В него той казва, че независимостта на Индия може да бъде извоювана само чрез ненасилствени методи.
Идеята за непротивене на злото, изложена в това писмо и в друга една статия на писателя „Царството Божие вътре в нас“, оказала силно влияние на младия Махатма Ганди, който по-късно оглавил националното движение в Индия.
Той успял да постигне мирно отделяне на Индия от Англия през 1947 г.

Един човек казал на социалния работник:
– Страхувам се, че правите повече зло, отколкото добро.
– Защо?
– От двете условия за справедливост вие избирате само едното.
– Кое точно?
– Бедните имат право на хляб.
– А кое е второто условие?
– Бедните имат право на красота.

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!