Чакането е важна част от човешкия живот. Понякога то води до притеснение и раздразнение, а това ни прибавя стрес, влияе на физическите ни тела и може да доведе до болести.

Развийте ново отношение към чакането и то няма да ви се струва толкова трудно.

По-голямата част от живота си ние прекарваме в чакане, а не в получаване. Обикновенно след като сме получили, започваме да чакаме за следващото….

Научете се да се наслаждавате на времето, когато очаквате да получите или да се случи нещо. Именно това очакване ще доведе до изпълнението на мечтата ви.

Чакането е като пощальон, който ще ви донесе радостната вест или доставчик на поръчки, който ще дойде на точното време.

Нетърпеливите хора не могат да чакат достатъчно дълго. Те не могат да видят осъществяването на чудни неща в живита си Защото за хубавите неща е нужно много време, преди да станат.

От друга страна, ако нещо се върши прибързано то не е трайно. Но ако хората дочакат точното време мечтите им ще се изпълнят напълно.

Един човек ходел винаги с намръщено и тъжно лице.
– Защо този човек не се весели като останалите хора? – питали се наоколо.
– Защото, – казал опитен познавач на човешката природа, – му се е случило някакво нещастие или негов ближен е имал успех.
Руската поговорка казва: „Съседа не ми дава да спя, добре си живее“.
Завистта е равносилна на убийство. Тя е причината за първото човекоубийство. Голямо зло връхлита хората, които завиждат. Прониквайки в душата на човека, тя приспива съвестта. Кара човек да преброи съчиците в очите на хората, а след това отделя смъртоносна отрова, която отравя човека с подозрителност, горчиви мисли и обиди. На очите се появяват криви огледала, които изкривяват истината.
Сърцето на завистникът е пълно с възмущение, неговият език обвинява невиния, както Аарон и Мариам упрекваха най-кроткия човек на земята  Моисей. Но по-лошото е това, че на пръв поглед завистта изглежда незабележима, но води до предателства и убийства.
Завистливите хора са по-лоши и от зверовете. Животните нападат, когато са гладни или раздразнени, а завиждащия когато е облагодетестван, а с благодетеля си се отнася като с враг.
Един от пороците и недостатъците на човешкия характер е завистта. Тя често се порицава, но същевременно и щателно се скрива. Това е пагубно чувство, крайъгален камък на светския живот.
Завистта е злокачествена язва на душата. Ако човек успее да преодолее това чувство, той ще израсте духовно.

Животът му свърши и той се яви на съд пред Бог и Той го попита:

– Какво те прави достоен за вечен живот с мен?

Човекът самодоволно започна да изброява:

– Ходих редовно на църква, помагах на сираците и вдовиците, давах си редовно десятъка, довел съм много хора до спасението, целия си живот съм следвал теб….

Бог отсъди:

– Не си достоен.

След него друг се представи пред Божието съдилище. И на него беше зададен същия въпрос. Човекът се смути и кротко каза:

– Няма какво да Ти покажа, което да е достойно, за да ме оправдаеш. Само мога да кажа, че Твоя Син умря за мен на кръста, отхвърлен с отхвърлянето, което беше за мен и грешен с моя грях само, за да мога аз да бъде приет от Теб с приемането предназначено за Него и да бъда отсъден за праведен с Неговата праведност. Твоя син замени своето положение в Теб с моето и аз приех тази замяна. Това е всичко.

Тогава Бог отсъди:

– Добре извършено! Влез в почивката на Господаря си, синко!

Любовта трябва да се изпитва. Тя се променя. Може би не разбираш какво искам да ти кажа?

Любовта от типа на физическото увлечение: „Той е толкова красив, тя е чудесна“ – може да изчезне.

Щом нещо не върви както трябва, този вид любов може да излети през прозореца. Но от друга страна, истинската любов се самообогатява. Тя преминава през проверки и става по-силна. Любовта се доказва с действия, не само с думи.

Когато тя казва:

– Как можеш да ме питаш дали те обичам? Погледни всички онези неща, които съм направила задно с теб. Как би нарекъл всичко това?

Този вид любов, който осъзнаваш, че имаш чрез живота, който сте си създали заедно с любимия, е траен.

Спорът започна внезапно. Те обсъждаха много въпроси, но рядко стигаха до конфликт.

– От къде знаеш, че има Бог?

Едрият мъж спря. По лицето му се разля усмивка. Подпря брадичката си с юмрук и спокойно каза:

– Първо ти изложи доводите си, които потвърждават, че Бог не съществува.

– Добре, – прие предизвикателството младежа. – Какво ще кажеш за следното? Ние живеем в свят, в който може да се определи последователността на гените на човека, клетките му могат да се копират, лицето му може да се промени. Науката ни показва как е бил създаден светът. Ракети изследват космоса. Слънцето вече не е загадка. А Луната, която едно време обожествявали е покорена от човека. Така че защо, след като всички тези тайни са вече разкрити, човек трябва да вярва в Бог, Аллах или в някакво Върховно същество? Не надраснахме ли всичко това?

Доводите бяха неоспорими, но….

– Сега е мой ред, – започна спокойно мъжът. – не съм съгласен, че науката ще докаже, че няма Бог. Независимо до къде учените са стигнали в изследванията си, винаги ще има нещо, което няма да могат да обеснят, нещо, което е създало всичко, извън иследванията. Въпреки, че могат да си играят с гените, да клонират, да живеят до 150 години, в един момент животът приключва. И тогава какво се случва, когато животът свърши?

Младежът сви рамене.

– Ето виждаш ли? – Мъжът се облегна назад и се усмихна. – Когато приключиш – ето от тук започва Бог.