Това е петъкът след Деня на благодарността в САЩ. На този ден започват традиционите рождествени разпродажби.

На Черния петък всички магазини са отворени много рано, а някои търговски вериги и супермаркети още от полунощ.

На първите купувачи се предлагат значително повече отстъпки. Това се прави с цел да се привлекат повече купувачи.

Всеки Черен петък е особено привлекателен за журналистите, защото само на този ден могат да се видят километрични опашки, блъсканици, дори и сбивания.

За да купят стока с голяма отстъпка американците са готови цяла нощ  да стоят в студа на опашката, да се промъкнат по тесните пътечки на супермаркетите, дори да се сбият с други купувачи.

Наскоро една жена в Walmart е напръскала със сълзотворен газ „конкурентите“ си, за да ги неутрализира и първа да достигне до стоките.

Млад човек на около 15 години влязал в автобуса. Момчето било много щастливо, че в колата нямало никой и то можело да седне където си поиска. То се настанило до прозореца удобно. Автобусът тръгнал и само след 20 минути се препълнил.

Младият човек седял до прозореца и слушал музика, като гледал през прозореца. И изведнъж една стара жена го потупала по рамото:

– Как не ви е срам. На вашите години аз отстъпвах мястото си на по-възрастните, а вие…

Към нея се присъединил и друг:

– Този младеж си седи тук, а болната възрастна жена трябва да стои права.

След 2-3 минути целият автобус се нахвърлил върху младежа. Той не издържал на този натиск и казал:

– Добре, аз ще стана, но на това място нека седне този, който не се срамува от думите си.

Неговото изказване предизвикало шок, но хората наоколо не спрели да мърморят.

Младежът трескаво започнал да търси нещо под седалката. От там извадил патерица.  Станал и се подпрял на нея. Всички учудено замрeли. На никого дори не можело да мине през ума такова нещо. Едва сега възрастната жена разбрала, защо младежа не обръщал внимание на никого.

До крайната спирка всички мълчали. А младежът пътувал прав, облегнат на патерицата. Трудно му било, но той стоял. Мястото до прозореца останало празно до последната спирка.

Слънцето немилостиво прежуряше. Хората отчаяно бършеха потните си челата, но упорито вървяха забързани нанякъде. Работа, задължения, грижи….

Пешеходният мост над Марица не оставаше спокоен и в най-горещите часове на деня. Мъже, жени, деца и юноши се движеха като разбунен мравуняк в огнения пек. Някои търсеха закрила под  прохладните сенки на дърветата, морно свели корони в края на моста.

Тук често можеш да срещнеш една жена. Времето бе набраздило лицето ѝ, а слабата ѝ кокалеста ръка винаги държи празна пластмасова чаша за кафе, която протягаше към минаващите. С умоляващ поглед и почти неразбираеми думи, тя очакваше помощ. Черната рокля и наметнатия отгоре тъмен шал ѝ служеха като броня срещу равнодушието на хората. За нея нямаше жега и студ. Стоеше неотклонно на поста си, протегнала ръка с надежда.

Този ден тя не бе сама. Седнала под сянката трудно дъвчеше голям комат, който държеше с треперещата си ръка. От време на време отпиваше мляко от пластмасова кофичка. До нея бе приседнала женица със избеляла забрадка, овехтяла пола и синя блуза на квадрати. Тя говореше тихо, а възрастната жена от време на време кимаше с глава. Между двете жени цареше разбирателство и любов. Старицата жадувала толкова време за внимание и нежност, най-после бе получила своя дял.

Големият град сковава човека между бетони сгради. Отнема му всичко човешко и го превръща в звяр. Но не във всеки град е така.

Пловдив градът под тепетата, облян с зеленина и изпънен със загадъчност, покорява всеки свои посетител. Не само със Старият град, Античният театър, паметниците си, панаирът, тунелът, легендарните си зевзеци,…., а с нещо много по-въздействащо. Отзивчивото и благородно отношение на хората, пропито с много любов и доброта. Това не се описва с перо, нито може да се нарисува с четка. То се усеща само със сърцето.

Имало едно време една жаба. Тя много искала да се превърне в царица. Мислила си как някой принц като се разхожда край блатото, ще го хване и ще му каже: „Ожени се за мен или ще умреш в тресавището“. Лошото било, че тук не идвали принцове, но тя всеки ден обикаляла владението си като упорито търсела младоженеца.
Веднъж край блатото попаднал принц, който търсел лек за гневливия си и баща. Уморен от безгрижният живот на най-малкия си син, царя му казал:
– Жени се или няма да получиш една трета от царството в наследство.
Но Иван не искал да се обременява със семейни задължения. И решил да се поразходи, да събере малко от любимите къпини на баща си, за да укроти гнева му.
А къпините през тази година народили много плод. Докато се усети Иван събрал пълна кофа. Скачал весело от хълмче на хълмче, но се препънал и паднал в блатото.
– Помощ!- завикал Иван със всичка  сила.
А жабата се оказала точно там.
– Принце, ожени се за мен.
– Каква беда ми дойде до главата, да се женя за жаба!
– Че си в беда е ясно, но без моя помощ няма да се измъкнеш оттук.
– Ще видим – заканил се младежът.- Помощ!
– Тук няма никой. На това място живея съвсем сама.
Примирил се царският син, нямало какво друго да прави.
– Нека твоята да е. Измъкни ме от тук.
– Първо ме целуни.
Било му противно, но целунал жабата и….жабата се превърнала в жена.
– Е, харесваш ли ме?
Иван си замълчал и нищо не казал.
– Не приличам ли на принцеса?
– За да се превърнеш в принцеса трябва да бъдеш с такова потекло.
– За това ще поговорим по-късно. Вземи ме за жена и ще стана принцеса.
Жабата извадила  Иван от блатото. Направили сватба. Принцът получил една трета от царството в наследство. И това не било всичко. Новата принцеса не харесвала жилището, дрехите си, дори искала да се разходи и зад граница. Измъчил се Иван. Често започнал да ходи на лов. Връщал се посред нощ само и само да не вижда жена си.
Съжалил се един старец над Иван. Посъветвал го да плюе върху жена си и тя отново се превърнала в жаба. Отнесли я обратно в блатото. Но тя не се отчаяла и се надявала да хване някой друг принц, по-добър от Иван.
Само, че тя не знаела че принцът е оставил надпис на брега: „Опасно за живота“.