Един човек искал да бъде щастлив. Видял един търговец, който бил богат и щастлив. Търсача на щастие си помислил, че този човек е щастлив за това, че върти търговия и трупа богатство. И той решил да стане търговец.
Друг стремящ се към щастие срещнал щастлив семеен човек. Той си помислил, че жената и децата го правят щастлив. За това решил да се задоми и да има жена и деца.
Друг търсещ щастие видял един щастлив свещеник, който служил в храма. Той веднага решил, че причината за щастието на свещеника е мястото, което заема, за това станал поп.
Минало време, но никой от тримата не станал щастлив. Те имитирали това, което са видели, а са забравили за най-важното – любовта и предаността, а също и служенето на невидимите неща, които придавали вкус на щастие при тези хора.

Жената се върнала в къщи след едно уморително ходене в козметичния салон. Тя била много огорчена, че дори и най-добрите специалисти не могат да й върнат младостта.
Скарала се с мъжа си, че не е изхвърлил боклука. Развикала се на децата да съберат разхвърляните си играчки. И на края оскърбила старата си майка, която се опитвала да я успокои. Тази буря от скандали и недоволство продължила три-четири часа.
Накрая разбирайки, че не е права, жената се затворила в спалнята, застанала на колене и започнала да се моли:
– Господи, дай ми търпение! Дай ми сили спокойно да понасям всички незгоди на живота и да не се дразня от всяко нещо! Нека да намеря общ език с близките си хора! Господи, помогни ми  да сдържам гнева си! Господи, дай ми търпение…. – гласът й ечал из цялата къща.
Децата изплашено слушали нейните викове. Мъжът й, който цяла вечер не проронил нито дума, тъжно погледнал към вратата. А майка й, която приготвяла вечерята в кухнята, спокойно но доста високо казала, за да я чуе дъщеря й:
– Бог всеки ден дава на всички търпение. Само, че някой само искат и искат. Всевишния дава, но те не взимат.

Една жена се оплаквала на мъжа си:
– Не мога повече да живея така! Моите отговорности са огромни планини, които не мога да помръдна. Сутрин трябва да те будя, да давам нареждане във стопанството, да гледам децата, да почиствам килимите, да ходя на пазара за покупки, а вечер да готвя любимото ти ядене.
Мъжът раздразнено казал:
– Какво тук е необичайно? Всички жени правят това, което правиш и ти. Защо се оплаква? Когато аз съм на работа, ти си седиш в къщи.
– О, – продължила да се оплаква жената, – ако можеше поне малко да ми помогнеш.
Мъжът съжалил жена си и двамата стигнали до следното компромисно решение. Жената ще отговаря за всичко, което става в дома им, а мъжа за всичко, което е отвън.  След такова разпределение на отговорностите, мъжът и жената известно време живели мирно без да се карат.
Един ден мъжът седял с приятелите си след пазаруване. Изведнъж  се появил съседа им и развълнувано закрещял:
– Бягай скоро в къщи. Домът ти гори.
Мъжът стоял невъзмутимо и хладнокръвно попитал:
– А как гори къщата отвън или отвътре?
– Отвътре, – отговорил съседа.
– Е, в този случай това не е моя работа, аз съм отговорен само за това, което се случва навън.

Пролетта настъпи неочаквано. всичко започна с топящия се сняг, който през деня капеше от покривите, а през ноща застиваше в ледени висулки. Не бяха минали и две седмици, когаъо допълзя черен облак. Той всяваше ужас с вида си. Появата му бе съпроводена от оглушителен гръм.
Старите хора клатеха глава и сматаха, че такова начало на пролетта не предвещава нищо хубаво, а децата и младежите безгрижно се радваха:
– Пролетта дойде!
Това наистина бе странна пролет. Седмица след капчуците се появих гарваните, долетяха и скорци. В гората снега изчезна изведнъж, а полетата и ливадите се напълниха с нови багри. Добитъкът зажаднял за свежа трева и мириса на влажна земя, се разпръсна по ливадите и хълмовете.
И зимата се бе оказала необичайна. Бе много мразовита и измъчи хората много. Много хора бяха замръзнали, една част от тях тежко боледуваха през цялото време.
А пролетта някак  много бързаше. Земята се бе събудила преди обичайния си срок и пороите станаха не навреме.
Дано само всичко свърши добре.

Навярно сте чували как някой се оплаква:
– Паднеш на улицата и никой не идва да ти помогне. Такива са хората.
Равнодушието започва от чуждите деца. Когато на улицата крещят на дете или го бият, на вас ви е все едно. Навярно си казвате: „Това си е тяхна работа. Сами ще се разберат. Може би си го е заслужило…..“
Равнодушието започва от непознатите. Седите на седалката в автобуса и си мислите: „Тази баба подозрително гледа към моето място. Ще затворя за малко очи, тя нека постои, все още е силна“.
Гледате мъж се подпира на стената и какво си мислите? „Тоя какво се подпира? Вероятно се е напил. Ще мина и няма да се меся“.
Там се бият, а вие си казвате: “ Гледай как се бият. Какъв ужас. Ще бягам, току виж и на мен налетели. Може би някой друг ще се обади на полицията, а аз да си вървя по-добре“. Равнодушието започва с чуждата гора, не нашата улица, другите градове……
Хубаво е да караш кола. Надничаш през прозорчето и възкликваш:
– Този боклук какво прави тук?
Представете си, че сте сред природата и барбекюто е вкусно и водата хубава. Време е да си тръгвате.Решавате,  ето тук в голямата трева ще мушна боклука, кой ще го забележи?
Тези хартийки в джоба станаха много. Никой не гледа, ще ги хвърля в тази канавка.
Защо се случва това? Защо всеки се надява, че ако му стане лошо на улицата някой ще му се притече на помощ. Вие виждали ли сте този тайнствен Някой? А в огледалото погледнахте ли?